Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Терористите, които разделиха Италия

В продължение на десетилетия "Червените бригади" представляват източник на напрежение между Франция и Италия Снимка: Getty Images
В продължение на десетилетия "Червените бригади" представляват източник на напрежение между Франция и Италия

60-те години на миналия век са десетилетие на промени в Европа. Зад "Желязната завеса" обществата започват да търсят либерализация на комунистическите режими, докато на Запад изникват протестни движения на работници, студенти, пацифисти и защитници на човешки права, застанали срещу расизма и колониализма.

Това е времето на бейби бумърите или първото зряло поколение, което израства след края на Втората световна война. Поколение на промяна, създало собствена контракултура - бунт срещу общоприетите идеали.

Всичко това се засяга особено силно Италия, където силно се усеща историческото наследство на фашизма, а все повече млади хора се обръщат към марксизма в търсенето си на справедливост и водени от страха, че в страната може да се установи крайнодесен режим като в Гърция или Испания.

Сред тези младежи е и 24-годишния Ренато Курчио, който създава "контрауниверситет" в Университета на Тренто 1967 г. Там младият идеалист започва да чете лекции по антикапитализъм, революция и комунизъм, повлиян от идеите на Маркс, Че Гевара и Мао.

Тогава Курчио все още не се е радикализирал, но още от дете в натрупал омраза срещу всички форми на фашизъм и нацизъм заради смъртта на неговия вуйчо убит фашисти.

По това време Курчио се запознава с Маргерита Кагол, с която заедно издават ляворадикалния журнал "Политическа работа". Двамата се женят през 1969 г., след което се местят в Милано, а около тях започва да се формира все по-радикално настроена група от ентусиасти, наричащи себе си "Пролетарска левица".

Междувременно недалеч от там, в град Реджо Емилия, действа друга организация на екстремисти отцепцници от Италианската комунистическа младежка организация, като техен лидер е младият Алберто Франческини.

Ренато Курчио Снимка: Getty Images
Ренато Курчио

Двете радикални групи бързо се сближават и започват заедно да планират стачки и бунтове на работници във фабриките на "СИТ-Сименс", "Магнети Марели" и "Пирели". Стачките прерастват в саботажи и откровени атаки, докато в крайна сметка групите на Курчио и Френческини минават изцяло в нелегалност и приемат пътя на въоръжената борба и терора.

Целта им е ясна - подкопаване на държавните институции и полагане на основа осъществяване на марксистка революция чрез методите на градската партизанска война, пропаганда и създаване на полулегални организации в заводи и университети.

Така към края на 1971 г. се раждат "Червените бригади", а година по-късно осъществяват и първото си отвличане - успяват за няколко часа да задържат началник в "СИТ-Сименс", когото снимат, докато държи надпис "фашист", а след това освобождават.

Постепенно организацията се разширява и започва да намира подкрепа в Генуа, Венеция и столицата Рим. Атаките стават все по-чести, което води до реакция на държавата, след като през 1974 г. са убити двама членове на крайнодясното Италианско социално движение. 

В резултат Курчио и Франческини са арестувани и набързо осъдени.

Отговорът на "Червените бригади" е още повече терор. Убит е началника на полицията в Торино, а банковите обири в цяла Северна Италия стават стандартен начин за набиране на финанси.

Другият са отвличанията с цел откуп. Така са похитени множество правителствени служители и бизнесмени, включително областният съдия на Генуа Марио Соси и бизнесменът Карло Ганчия, при чиято операция за спасяване загиват двама полицаи, както и Маргерита Кагол.

Въпреки че са заловени стотици членове на "Бригадите", а организацията губи тримата си основни лидери и идеолози, всъщност тя става дори по-дръзка.

Причина за това е, че тя преминава през кратък период на реорганизация, като неин лидер става Марио Морети. Именно той води и най-известната операция на "Червените бригади".

През 1978 г. отряд на групировката успява да отвлече лидерът на Християндемократическата партия и бивш премиер Алдо Моро, който по това време е ключова фигура в преговори за запазване на парламентарното мнозинство на неговата партия. На път към парламента двете коли, с които той се предвижва, попадат в засада, като в разразилата се престрелка загиват и петимата му бодигардове.

След 54 дни плен, по време на които правителството многократно отказва да освободи 13 души от "Червените бригади", съдени в Торино, Моро е убит лично от Морети. Надупченото с 11 куршума тяло на политика е изоставено в кола в центъра на Рим.

Целият случай разтърсва страната. Най-крайните леви организации, които под някаква форма са изразявали подкрепа за "Червените бригади" осъждат убийството, а дори Курчио и Франческини се изказват от затвора против своите съмишленици.

Алдо Моро по време на своя плен Снимка: Wikimedia Commons
Алдо Моро по време на своя плен

Повратната точка е покушението през 1979 г. на Гуидо Роса - член на Комунистическата партия и влиятелен профсъюзен деец, ликвидиран защото издава на полицията свой колега-отговорник за пропагандата на "Червените бригади".

Атаката срещу влиятелен синдикалист е последната капка, която отчуждава основната база за подкрепа на организацията, а именно работниците в големите италиански фабрики.

В резултат на всички убийства и отвличания властите арестуват няколко хиляди членове на леви организации под подозрение за връзки с терористите. Сред тях е и популярният марксистки философ Антонио Негри, който е обвинен, че е лидер на "Червените бригади", както и в това, че е мозъкът зад операцията по отвличане на Алдо Моро.

Обвиненията към него и до днес не са доказани.

За сметка на това Морети, наред с всички негови приближени попадат зад решетките. Много от тях с готовност сътрудничат на властите и предават свои съмишленици. Следва нова вълна от арести, а около 300 членове на организацията бягат във Франция, получавайки убежище от правителството на президента Франсоа Митеран срещу обещание да се откажат от насилието.

То обаче не спира. "Червените бригади" се адаптират наново, макар и обезкървени и разделени на две отделни организации.

През 1981 г. успяват да отвлекат заместник-началника на Южното командване на НАТО в Европа - бригаден генерал Джеймс Дозиър. Той е освободен от специалните части на полицията след 42-дневен плен.

Не такава е съдбата на бившият кмет на Флоренция Ландо Конти, генерала от военновъздушните сили Лучио Джорджиери и сенатора Роберто Руфили, които са ликвидирани в следващите няколко години.

Това е и последният напън на "Червените бригади". Към края на 80-те всички нейни крила са изтощени и напълно разбити от полицията. Смята се, че 1988 г. е моментът, в тойто организацията окончателно прекратява своята дейност, въпреки, че официално изявление за това няма.

Десетилетие по-късно се появява група, твърдяща че представлява първоначалната организация, но всъщност има малко преки връзки с нея. В рамките на няколко години нейните членове извършват няколко атаки, включително убийство на политически съветник на премиера Масимо Д'Алема.

Към 2003 г. всички нейни активни членове са осъдени или убити при акции на полицията, а последната известна изява на някой свързан с "Червените бригади" е от 2007 г., когато е арестуван бившият командир в рамките на организацията Христофоро Пианконе след опит за обир на банка.

Според данни на италианското министерство Министерство на вътрешните работи в рамките на своя пик през 70-те и 80-те години "Червените бригади" извършват хиляди атаки и са отговорни за смъртта на 75 души.

Днес повечето бивши членове на организацията са мъртви, в затвора или вече на свобода след излежани присъди. Един от малкото открити въпроси остава ситуацията с онези, получили убежище във Франция, но с висящи съдебни процеси в Италия.

В продължение на десетилетие тези хора представляваха източник на напрежение между двете държави, но изглежда, че това може да се промени. През миналото лято френските власти арестуваха част от бившите членове на "Червените бригади", като на тях им предстоят изслушвания и вероятно екстрадиране в Италия, където да бъдат съдени.

Единствено така би могла да бъде затворена една рана, разделила италианското общество за повече от пет десетилетия.

 

Най-четените