„Базиран на видеоигра" - три думи, способни предварително да отблъснат кинокритици и киномани навсякъде по света.
Наистина филмите по видеоигри стават все повече, но качеството им продължава в общия случай да бъде плачевно.
Няколкото дребни (и даже доста спорни) изключения само потвърждават правилото и може да се каже, че общото ниво на филмите по видеоигри е по-ниско от това в който и да е друг жанр.
Десетките разочарования започват от началото на 90-те със Super Mario Bros и продължават в последните години с Max Payne, Prince of Persia, Need for Speed и нови части на Street Fighter, Silent Hill и Resident Evil.
Най-скоро се „насладихме" на Hitman: Agent 47, който върви по кината от миналата седмица, но беше възприеман скептично още преди да излезе и в момента бива усилено подиграван и оплюван от критиката.
Близкото бъдеще обещава нови опити в областта, като се задава филм по Assassin's Creed, и то с Майкъл Фасбендер в главната роля - проект с безспорен потенциал, който обаче лесно би могъл да пропадне в капаните на досегашните филми по игри.
Всъщност кои са тези капани?
И защо едни и същи грешки продължават да се повтарят с всяка следваща адаптация? Защо при близо 30 филма по видеоигри, разпространени в световен мащаб, не ни се иска да си спомняме никой от тях? И какво трябва да променят бъдещите проекти, ако искат да нарушат тенденцията?
Ето няколко най-чести причини този тип филми да се провалят - и да разочароват както феновете на игрите, така и неутралните зрители.
