Заслужава ли си "Паразит"?

Слогънът на южнокорейската сатира – "Act like you own the place" или "Дръж се така все едно мястото е твое", описва най-добре онова, което човек ще види, отдавайки се на двата часа истерия, които този филм всъщност е.

Най-популярната реплика от него или поне онази, която е най-споделяна, е онази, че човек не бива да си прави планове. Но истината е, че именно правенето на планове скапва добре построената илюзия, която персонажите градят с увереността и отдадеността на мравки работници. Сюжетът на "Паразит" се базира именно на правенето на планове, които уви, се скапват с гръм и трясък.

"Паразит" е топ филм, нямайте съмнение в това. Дело e на един от най-комерсиалните южнокорейски режисьори, чиито предишни творби Okja и Snowpiercer му спечелиха както почитатели, така и критици, "Паразит" е чудесна симбиоза на хумор и социален коментар. Той борави добре с културата на Изтока и същевременно говори на международен език... за който обаче ви трябват субтитри.

Пътят на "Паразит" е осеян с победи, за да стигнем до големия триумф и изненадата на 92-рите награди "Оскар". Филмът взе наградите в четири от най-важните категории и остави сочения за фаворит "1917" на Сам Мендес с пръст в уста.

Хората бяха изненадани. Някои бяха недоволни. "Паразит" написа история, като се превърна в първия южнокорейски филм, който взима статуетката в категория "Най-добър филм" и същевременно се окичва и с признанието за "Най-добър международен филм". Пон Джун-Хо пък стана режисьор на годината, а сценарият на филма прибра четвъртия "Оскар". И така се стигна до това рано сутринта в понеделник хората да жужат и говорят за "Паразит".

Академията се е доказала като странно функционираща демократична партия, която обича изненадите и често ги прави. По-често по неприятен начин. Свидетели сме на подобен тип поведение в последните няколко години. От объркването на "Лунна светлина" с La la land, липсата на водещ, безбройните номинации за "Черната пантера", дебата за квоти за чернокожи актьори и пр. Академията се опитва да угоди на всички, а това, всеки ще го каже, никога не е възможно.

Тази година обаче беше някак различна. Въпреки всичко киното по-скоро триумфира над политкоректността и Академията избра да номинира качеството пред квотите, както трябва и да бъде.

И все пак остава въпросът: не е ли триумфът на "Паразит" един малък начин Академията да се помири с вълната на недоволство и политкоректност?

Четири статуетки са много от където и да го погледнем. В година със силни играчи, концентрирането в едно-единствено нещо може да доведе след себе си предимно недоволство и подценяване на продукта. Експерти вече се изказват защо "Паразит" не заслужава наградите си, а другите от отсрещната страна празнуват неговата победа все едно е китайската Нова година.

Да пресолиш манджата никога не е добре и Академията трябва да се е научила досега, но те тъпо и упорито обичат да повтарят нещата, за които биват критикувани. Вероятно с надеждата, че някой е забравил предишните им глупости. Паметта на хората е къса.

Най-добра е реакцията на Пон Джун-Хо, който, верен на слогана на големия си триумф, acts like he owns the place*. Радостта му беше неподправена и не съществуваше излишна скромност от типа "Не бе, не бе, тия всички награди за мен ли са? Ох, добре ще ги взема щом настоявате...". Пон Джун-Хо се радваше на триумфа си, така както детето се радва, че най-накрая е получило колело вместо чорапи за рождения си ден.

Дали "Паразит" е най-добрият филм на 2019-а е спорно и е предимно въпрос на вкус. Стигна се до изказвания от типа (цитирам по памет), че "това е някаква тъпотия", "да си нахален и да говориш на корейски", "да спечелиш за тоя глупав филм" и прочие. С някаква странна гордост и апломб да се обяснява на разнородната аудитория из фейсбук, че на теб "Паразит" грам не ти е харесал и к’во му намират толкова хората", показва дребнавост, каквато в случая е излишна.

Екипът на "Паразит" с наградите "Оскар". Снимка: Getty

В година със силни играчи "Паразит" може и да не е най-добрият филм за годината, определено не би бил моя избор, но със сигурност е много добър филм без забележки.

След победата му много хора си зададоха два въпроса – къде да гледат този филм и защо по дяволите да го правят? На първия въпрос отговорът е лесен – "Паразит" пристига на 24-тото издание на София филм фест, който започва в средата на март. Вторият въпрос е малко по-комплексен. Причините да гледате "Паразит" са много, както и тези да не го правите.

"Паразит" е седмият филм в кариерата на режисьора Пон Джун-Хо. Предишният му филм Okja беше продуциран от Netflix и платформата успя да го изпрати на фестивала в Кан. "Паразит" се появява две години по-късно и победата му не е някак случайна. Още в средата на 2019-а филмът даде заявка за силна игра, като спечели "Златна палма" на миналогодишния фестивал в Кан. След като влезе в състезателната надпревара, донесе купчина награди на екипа си и се превърна в един от най-касовите международни филми, излъчвани на територията на Америка.

"Паразит" е съвременна сатира, балансираща перфектно между правилното и грешното. Между редно и нередно. Намираща се някъде в сивата зона на онова, което е морално и онова, което пристъпва всякакви правила на етиката. Както човек може да заключи от заглавието, "Паразит" разказва простата история на едно паразитиращо семейство, което живее на гърба на другите, докато съвсем случайно не намира своята лична златна гъска. А именно – богато наивно семейство с две деца. Нашите паразити започват да смучат "кръвта" на богаташите малко по малко, докато всичко не се обърква, както често се случва в живота. Особено в онзи живот, в който често си правиш планове.

Случайността и граденето на планове не прощават на никого - нещо, което Пон Джун-Хо извежда изключително прецизно в историята си. Но най-страшно от всичко си остава обидата и нараненото его.

"Паразит" е изключително черна, а на финала си и екстремна сатира, за различията между бедните и богатите, и между онези, които могат, и онези, които просто го искат. Филмът е изтъкан от черен хумор, догадки и изненади от началото до самия си финал. И макар да използва порядките и народопсихологията на своята собствена среда, а именно Южна Корея, то "Паразит" някак успява да говори на международен език. Защото темите за предателството, нуждата да искаш и да нямаш, да не можеш, но да ти се ще, са теми, които вълнуват всички нас.

Пон Джун-Хо успява да говори за тях до ръба на приличието, с чудесно направен визуален език, за да смаже малкото щастие, което някой е изградил в личния си балон.

Един от най-любимите ми цитати е на Реймънд Чандлър и гласи, че "няма по-смъртоносен капан от този, който сам си поставяш". Верен на тези мъдри думи "Паразит" щраква капана и ако го бяхте гледали преди Академията да му връчи три тона злато, щяхте да прозрете красивата ирония на това. Академията пък, също вярна на себе си, продължава да прави леко съмнителни и на моменти предобрени избори някак все едно, за да докаже, че още владее положението. Макар всички ние да знаем, че това отдавна не е така.

Въпреки това "Паразит" все така си остава почти задължителен за гледане. Дали ще го направите удобно на дивана вкъщи или в някоя кинозала е личен избор. Направете го без предразсъдък обаче.

И докато го гледате и се бунтувате наум срещу Южна Корея и Пон Джун-Хо в частност, си припомнете наградите от миналата година. Защото иронията винаги е за предпочитане пред супергероите.

---

* Бел. ред.: "...се държи така сякаш мястото е негово.

Новините

Най-четените