Не, в „Урок" не става въпрос за учителка, която ограбва банка - колкото и да ни го представят така заради истинската история, на която е базиран.
Всеобщо хвалената (първо по света, после у нас, както вече свикнахме да се случва) лента на Кристина Грозева и Петър Вълчанов излиза извън рамките на един конкретен куриоз. И се вглежда в проблема на принципността, на гъвкавите ни възгледи, които считаме за непоклатими, и на екстремните обстоятелства, способни да променят напълно представата ни за самите себе си.
За „Урок" вече се изговори доста. Филмът взе куп международни награди (за пълнометражен дебют в Сан Себастиан, после в Токио, Солун, Варшава, Анже, Куенка, Киев, голямата награда на София Филм Фест и др.), беше откупен за разпространение в Щатите и още 14 държави, а от 15 май най-сетне тръгва и по екраните у нас.
Това е шансът на всеки зрител да се убеди, че „Урок" си заслужава похвалите.
И да види, че не толкова избраната тема, колкото нейното разгръщане, го превръщат в най-награждавания български филм от десетилетия насам.
Главната героиня Надежда е учителка по английски в малко градче. Стъписана от това, че неин ученик е извършил кражба, тя е решена да открие престъпника и да го накаже. Тази случка по време на работа рефлектира и в личния й живот.
Тя е уведомена, че банката ще й отнеме къщата и ще я пусне на търг заради просрочени плащания по ипотеката. Решена да изплува и да запази дома си, Надежда е готова на всичко, за да намери нужните пари, преди да е станало прекалено късно. Само че на пътя й застават собствените й морални принципи - същите, на които учи и децата.
Нейното изплуване и затъване сред сивите провинциални пейзажи е разказано умерено, без да издава присъди на своите герои, без да поучава зрителите, без да им налага свои изводи и обобщения.
Именно защото оставя поуката на аудиторията, „Урок" е филм, който би трябвало да предизвика доста спорове - за радост не относно качествата си, а относно представените вътре идеи за размиването на моралните граници.
С течение на действието решенията на главната героиня стават все по-спорни и нееднозначни.
Учителката нито е положителен образ във враждебна среда, нито е обрисувана като мъченица, макар че мнозина зрители най-вероятно ще я ожалят и даже възвеличат. Дори да го направят, това ще си е тяхно решение, към което авторите на „Урок" не ги подтикват.
Преди да стигне до своите най-тежки решения, георинята се сблъсква с предизвикателства и обстоятелства, към които просто зрителят няма как да остане безучастен заради изключителната им достоверност.
Предаден от роднина, размотаван от банки и институции, унижаван заради принципите си, сякаш борещ се сам срещу всички, включително срещу най-близките си - кой не е познал тези усещания поне веднъж в живота?
Разгледан в отделните си части, филмът просто бележи успех след успех.
На всяка крачка виждаме по някой въздействащ жест, реплика, мимика, рисуващи смайващо истинска картина.
Подсказването на учениците по време на контролно, суетнята и самотата на хората из банките и институциите, нефункциониращият семеен живот, крепен в името на едно малко дете.
Въздействието на такива сцени не би било възможно без непреклонно точна актьорска игра и изпълнителите наистина вдигат летвата доста високо, с твърде дребни изключения.
Забравете декламирането, преиграването и изкуствено звучащите реплики, които все още българското кино се бори да надскочи - в „Урок" зрителят бързо забравя, че актьорите са актьори.
И очевидно не става въпрос за отделни добри изпълнители, а за цялостна страхотна работа на Кристина Грозева и Петър Вълчанов с актьорите.
Тя си личи и от предишните им филми.
Главната актриса Маргита Гошева някои познават от театъра или от сериала „Къде е Маги?", други вече я свързват с още един добър филм - „Три дни в Сараево". Но в „Урок" тя е заснета различно, държи се различно, има нещо в погледа й, което говори за друга нейна идентичност - все белези на големите актьори.
Присъствайки практически във всеки кадър, Гошева изнася филма със сдържана и интелигентна игра и го издига с няколко ценни актьорски момента.
Нейният съпруг е изигран от Иван Бърнев, с когото са заедно и в живота, но най-запомнящата се поддържаща роля е на Стефан Денолюбов като провинциалния силов бизнесмен с тъмен бизнес.
Най-сетне виждаме на екран мутра, която прилича не на останалите шаржово изградени мутри в българското кино, а на образ, който всеки е срещал в реалността.
Ако има някъде, където „Урок" не успява да отговори на собствените си стандарти, то е с настъпването на кулминацията и развръзката.
Сякаш още малко трябва, за да се възприемат действията на героинята като понятни за зрителя и поне донякъде логични.
Още един пласт в самия финал му липсва, за да се превърне той в нещо повече от това, което човек неизбежно започва предвижда максимум след първия час от филмовото действие.
Заслужава си и тези творчески решения да бъдат подложени на дискусии, но и затова е по-добре засега спойлерите да бъдат избегнати напълно.
В момента по-важното е да отчетем, че „Урок" ни показва българско кино, което е изградило своите изразни средства; което разказва модерни, общозначими истории; което е способно да стигне до широка маса зрители, но без да ги принизява и да им угажда; което се интересува от универсални проблеми, валидни навсякъде по света, но улавя нещо специфично от българската душа.
Появата на повече такива филми може не само да отсрами българското кино пред зрителите у нас, но и като нищо да накара света да заговори за „българска вълна" в седмото изкуство.
Преувеличено ли звучи? Не би трябвало.
