Ако някога сте копнели да гледате жизнерадостна бродуейска постановка за човек, който наема проститутки, за да може да им отреже крайниците с моторна резачка след това, имате късмет: мюзикъл, базиран на "Американски психар" на Брет Истън Елис предстои да дебютира в Ню Йорк в края на март.
Темата не е прецедент за прекарването на вечер, изпълнена с танци и песни: главните герои в "Суини Тод" и "Фантомът на операта" също са серийни убийци.
Но когато романът на Елис е публикуван през 1991-ва никой не вярва, че скандалната и страховита книга един ден ще залегне в основата на потенциален претендент за награда "Тони".
Ехиден коментар на показното потребление през 80-те години, "Американски психар" е мрачно забавен разказ от първо лице за декадентския живот на инвестиционен банкер.
Неговите преживявания варират от кокаинови нощи в най-скъпите ресторанти в Манхатън до убийства, описани в най-големи подробности.
Критиците намразват автора от самото начало, а дори почитателите му са на мнение, че антигероят му Патрик Бейтман е един от най-противните образи в историята на литературата.
Какво говори за нас това, че сега сме склонни да се смеем и да си свиркаме при вида на неговата поквара?
Доближили ли сме се повече до начина на мислене на Бейтман в последните 25 години? Или историята, разказана в романа на Елис се размива с всеки следващ нейн преразказ?
Отговорът е някъде по средата
Поглеждайки назад, е направо трогателно припомнянето, че в началото на 90-те години нещо толкова интелектуално като роман - а не видеоигра, рап-албум или непремислен туит - би могло да предизвика толкова бурна реакция, но "Американски психар" тогава се оказа в новините на праймтайма.
Завършен, когато Елис (подобно на Бейтман) е само на 26 години, той бе заклеймен като женомразска порнография от феминистките, включително от Глория Стайнъм и Кейт Милет.
New York Times го оплю като "тъп и садистичен". Националната организация на жените водеше активна кампания за бойкотирането му.
Издателите му Simon & Schuster бяха толкова разтревожени, че прекратиха договора си с Елис. "Беше грешка да поставяме името си върху книга с подобен съмнителен вкус", заяви изпълнителният директор на издателството Ричард Снайдер, защото, ако има нещо, което литературата винаги трябва да бъде, това е безспорно въплъщение на добрия вкус.
"Американски психар" впоследствие бе издаден от Vintage Books, но бурята от неодобрение не спря.
Много книжарници отказваха да го продават, а в Австралия и Нова Зеландия романът не можеше да се продава на лица под 18-годишна възраст. Но дори и тогава той се продаваше опакован във фолио, за да се гарантира, че непълнолетните няма да бъдат покварени от случайното му разгръщане.
Ървин Уелш, авторът на "Трейнспотинг", заяви миналата година, че "негативните отзиви, които романът получи, сега звучат малко като препускаща тълпа от изплашени деца". Вярно, че някои от най-шумните опоненти на книгата изглежда целенасочено я четяха тенденциозно или погрешно.
Една от активистките на феминизма определи "Американски психар" като "ръководство по изтезание и разчленяване на жени", но насилието (което в романа се прилага и върху мъже, и върху жени) започва чак след една трета от книгата. А когато започва, има известна двусмисленост дали то наистина се случва, или всичко протича в трескавото въображение на Бейтман.
И все пак протестите бяха доказателство доколко въздействащо правдоподобен може да бъде романът.
И в крайна сметка негативните отзиви се превърнаха в безценна реклама за четивото. "Американски психар" скоро стана толкова известен - дори и да е с позорна слава - че холивудска адаптация беше просто неизбежна.
Но как един филм да визуализира зловещото хоби на Бейтман, без да бъде непоносимо ужасен?
Оставяне на въображението
В този момент се намесва Мери Харън, която е режисирала "Аз застрелях Анди Уорхол" (1996). Харън и нейният съсценарист Гуинивиър Търнър знаят, че за да предадат обръщащата червата проза на Елис като кино, което зрителите да могат да гледат, без да повърнат в купата си с пуканки, трябва да акцентират върху това, че "Американски психар" е комедия и че самият Бейтман е обект на присмех.
Във филма им от 2000 година е очевидно, че той не е "повелител на вселената" в духа на Гордън Геко от "Уолстрийт". По думите на Харън той е "абсурдно, нелепо, жалко чудовище".
Когато Бейтман се опитва да си резервира маса в ексклузивен ресторант, оберкелнерът избухва в смях. Той няма най-лъскавия апартамент или дори най-елегантната визитка от колегите си. Работата му се състои в мързелуване в офиса и гледане на тв викторини, плюс решаване на кръстословици. Получил е тази работа само заради връзките на семейството си.
Харън и Търнър нямат време за мачизма и хедонизма, възхвалявани от Оливър Стоун в "Уолстрийт" или от Мартин Скорсезе във "Вълкът от Уолстрийт".
И за разлика от "Мълчанието на агнетата", филмът им не робува на заблудата, че това да бъдеш маниак-убиец някак те прави харизматичен гений.
Бейтман, както го описва Търнър, е "голям смотаняк".
Това е интерпретация, която е възприета и от актьора в главната роля - Крисчън Бейл.
Привидно моделирайки изпълнението си като подражание на Стив Мартин в "Мухльото", Бейл може да изглежда като гръцки бог, но никога не ни оставя да забравим, че Бейтман е нервен глупак, който вярва, че върхът на изискаността е да бъдеш фен на Фил Колинс.
Междувременно неговото внезапно мятане от мазен бърборко до неистов касапин правят избора впоследствие на Бейл в ролята на Батман пропиляна възможност: той би бил много по-подходящ за ролята на Жокера.
Колкото и интелигентна да е адаптацията на Харън и Търнър на "Американски психар", няма съмнение, че те са притъпили назъбените ръбове на сатирата на Елис.
Освен че е по-лек като тон от книгата, филмът е и не толкова експлицитен и като секс, и като насилие.
А новият мюзикъл се очаква да бъде още по-малко показен в това отношение.
Рецензия на Variety от лондонската постановка, която идва на Бродуей, отбелязва "почти пълния отказ да се представи насилието, дефиниращо оригиналния роман", решение, което "лишава постановката от мрачността й - и преди всичко от всякакво наелектризиращо чувство за хумор".
Хората, които протестираха срещу романа на Елис, явно са пожънали закъсняла победа: пасажите, които ги разгневиха преди 25 години, вече са изтрити.
Поглед в бездната
Създателите на филма и постановката може и да са свалили високия тон на "Американски психар" до този на масовата публика, но и масовата публика от своя страна все по-бързо се движи към настроенията на "Американски психар".
Като начало, зловещите убийства на Бейтман вече не са табу в масовата култура. На фона на "Игра на тронове", сериала "Ханибал" и различните пост-"Убийствен пъзел" филми, които са като пиршество на ужасите, в наши дни би могла да бъде реализирана с лекота съвременна екранизация, която много по-пищно да представя шокиращите сцени от романа на Елис.
Въпросът обаче не е само в нарасналата ни поносимост към кръв и черва. Във всякакви аспекти Бейтман би стоял в XXI век толкова на място, колкото на място му седят лененият си костюм от Canali Milano, памучната си риза от Ike Behar, копринената вратовръзка от Bill Blass и оксфордските кожени обувки от Brooks Brothers.
Когато романът е издаден за първи път, той се приема за обвинение срещу материалистичната епоха, която обаче вече е отминала: Харън по-късно описва филма си като "исторически костюмен проект", поглеждащ назад от безопасна дистанция към ексцесиите на корпоративния капитализъм на 80-те.
Сега обаче става повече от очевидно, че "Американски психар" е ужасно съвременен.
Изчерпателните познания на Бейтман за луксозните брандове вече не изглеждат нелепи: когато той говори за дизайнерски марки на чаша коктейл с тримата си най-добри приятели, книгата изглежда като епизод (със сменен пол на героите) от "Сексът и градът".
Същото важи за вариациите в разкошния му режим на козметични грижи. Продукти като "водно активиран гелов клензър", "скраб за тяло с мед и бадем" или "ексфолиращ гел-скраб на лицето" сега присъстват във всяко списание.
А пищните ястия, които Бейтман поръчва в ресторантите - "за предястие - равиоли с хайвер от карагьоз и ябълков компот, и после руло стефани от козе месо със сос от пъдпъдъчи" - са неотличими от бъркочите, поднасяни от участниците в MasterChef.
Вече не само инвестиционните банкери наподобяват творчеството на Елис, а всички ние.
Но най-обезпокоителният пример как обществото е започнало да подкрепя нагласите на Бейтман е, че в романа той не може да спре да говори за своя идол Доналд Тръмп.
"Тази обсесия трябва да спре", подхвърля приятелката му, след като за десети път Бейтман е подхванал темата за партитата на Тръмп, жената на Тръмп и любимата пицария на Тръмп.
Някъде в Манхатън, американският психар сигурно се забавлява, виждайки какво прави неговият любим "Дони" в момента.
