Филмът на Д.У.Грифит "Раждането на една нация" излиза на 8 февруари 1915. Точно век по-късно той се счита за епохален в историята на киното - и за изключително фанатичен.
100 години след създаването си, "Раждането на една нация" все още има силата да очарова и ужасява.
Филмът е все така объркващ: едновременно блестящ и противен.
Колкото и да е фундаментален в употребата си на новаторски кинематографски техники, той си остава опетнен от агресивния си расизъм.
"Раждането на една нация" е създаден от Дейвид Уорк Грифит, който се е пробвал и като актьор и драматург, но реалният му гений е в кинорежисурата. Нищо с подобни мащаби не е било опитвано до този момент. Това е епична история на отношенията между две американски семейства, едното от Съюза, другото от Конфедерацията, по времето на Гражданската война и последвалата Реконструкция.
Филмът продължава повече от три часа и в него са участвали (според публикации в New York Times по онова време) 18 000 души и 3000 коне. Към 1922 година той е гледан от над 5 милиона души.
Това е първият блокбъстър в историята.
"Като боксофис приходи той е бил много успешен - масов филм, тотално масов", коментира професор Алън Райс, експерт по "Раждането на една нация" в Института по афроамерикански атлантически изследвания към Университета на централен Ланкашир, който организира поредица от посветени на филма симпозиуми.
Той влиза в историята, като става първият филм, прожектиран в Белия дом. Но лентата е революционна и по друга причина: "Тогава е било много важно, че се появява първото пълнометражно продължително повествование, използващо много от новите кино-техники", коментира Райс.
Употребата на нощна фотография, панорамните дълги кадри, паралелният монтаж са невероятно сполучливи, както и военните сцени с участието на цял легион епизодични актьори. Много класически битки в съвременното кино - от "Смело сърце" до "Властелинът на пръстените" - са заимствали от бойните сцени в "Раждането на една нация".
"Това е филмът-основа на всичко.
Не би имало продължително филмово повествование без Грифит. Това е филмът, показал на света потенциала на киното," казва Армънд Уайт, кино-рецензент в National Review and Out Magazine.
Филмът създава структура на повествованието, която и досега бива копирана от съвременния Холивуд.
"Начинът, по който се случват нещата - мащабният исторически епос, семейства, разделени от война и романтична история в центъра...", казва Пол Макюън, автор на предстояща книга за филма "Такива са повечето филми и днес... и работят по същия начин. "Титаник" реално не е много по-различен".
Две стъпки назад
Но въпреки цялото си величие, неизбежен при всяка оценка на "Раждането на една нация" е биещият на очи расизъм, който присъства на екрана.
"Филмът е един от най-расистките, правени някога. Може би всъщност най-расисткият в историята", смята Елън Скот, автор на наскоро публикуваната книга "Гражданските права в киното". "Този филм реално показва линчуването като едва ли не нещо положително", коментира тя.
"Политическата позиция на филма показва реално, че определени цветнокожи хора заслужават да бъдат линчувани. И в този смисъл, той е невероятно расистки".
Райс също така счита характеристиките на цветнокожия мъж, който е линчуван, за проблем.
"Той е стереотипен черен изнасилвач, стереотип за цветнокож, който се интересува само от бели жени. Това дълбоко въздейства на (масово разпространения) страх от кръстосване на раси".
Каквато и роля Д. У. Грифит да е изиграл в пренасянето на един расистки филм на екрана, коренът на голяма част от фанатизма в него присъства и в изходния материал - расистки текст, наречен "Членът на клана", писан от Томас Диксън-младжи.
Макюън възприема основната история като изобилстваща от сериозни недостатъци.
"Филмът твърди, че да се дават права на цветнокожите е ужасна грешка, че те са направили какви ли не ужасни неща, които всъщност не са извършили, и че достойните членове на Ку-Клукс-Клан (KKK) са били прекрасните спасители, спасили Америка," казва той. "И няма как това твърдение да не е огромна грешка."
На този филм се приписва възраждането на расистката организация KKK, която го използва като инструмент за набиране на членове.
"Ку-Клукс-Клан са били сравнително мъртва организация към 1915-та, но когато филмът излиза и става хит, KKK е основан наново, капитализира успеха на филма и през 20-те години става огромна организация", казва Макюън.
"Филмът също така въвежда употребата на определени типове расови стереотипи, които впоследствие се повтарят многократно, чак до 60-те години и дори още по-късно", допълва Райс. Като пример той сочи конкретен момент, показващ цветнокожи депутати в Южна Каролина "като маймуни, ядящи пържено пиле и банани, зяпащи белите жени в галериите".
Расизмът на филма е засилен, тъй като критиците и филмовите историци същевременно го оценяват като блестящ в употребата на кинематографски техники.
"Не мисля, че бихме помнили този филм по този начин, ако не беше начинът, по който Грифит използва паралелен монтаж и показва как KKK се притичват на помощ на героинята, яхнали коне", казва Елън Скот.
"И той прави кръстосан монтаж на този кадър с образа на цветнокож мъж, атакуващ различни хора. Имаме два кадъра, монтирани един до друг, и в някакъв смисъл съспенсът, който те създават, дава основното въздействие на филма. Мисля, че техниките на филма са вплетени неотделимо с расисткия му ефект".
Изкуство, родено от отвратителното?
Доминиращите възгледи сега са, че расизмът на филма в крайна сметка не намалява техническата му и художествена стойност.
"И това наистина е така", казва Уайт.
"Има много произведения на изкуството, съдържащи елементи, които хората може да счетат за спорни. Това не променя непременно естетическата им стойност, нито непременно променя количеството вложено в тях въображение или интелект", допълва той.
"Расистките парадокси в "Раждането на една нация" са нещо, с което трябва да се примирим, но бихме се самозаблуждавали, ако отричахме величието на филма".
"Раждането на една нация" естествено не е единствен в това отношение - има други филми, които се считат за произведения на изкуството, но също са посветени на печални и ужасни теми, като "Триумфът на волята" на Лени Рифенщал (1935).
Той е прекрасно заснет и е новаторски в употребата си на операторска работа и музика, но е по същността си нацистка пропаганда. И подобно на "Раждането на една нация", той също е провокирал ожесточени дебати.
"Това е най-добрата аналогия," казва Макюън.
"Никой не отрича, че "Триумфът на волята" е невероятно добре направен и точно това всъщност го прави толкова опасен. Ако беше ужасен, той не би имал такъв ефект".
През годините обаче е имало не един и два опита "Раждането на една нация" да бъде забранен.
Първите опити за цензура на филма в САЩ по време на излизането му са организирани от току-що основаната Национална асоциация за съдействие на напредъка на цветнокожите (NAACP).
"NAACP са били в много конфликтна ситуация дали филмът да бъде забранен", казва Скот, който изтъква, че много от членовете на организацията са подкрепяли и гражданските свободи, сред които попада и свободата на словото.
Много от опитите за забрана на филма се провалят, защото сексът и моралът, а не расизмът, се приемат за най-належащи проблеми в киното по това време - и Грифит и неговите колеги имат цяла армия от адвокати, борещи се срещу опитите за цензуриране на филма му.
Продукт на своето време
В наши дни малцина желаят той да бъде забранен, особено в академичните среди.
"Мисля, че историческата дистанция е достатъчно голяма, за да го възприемаме като продукт на конкретен исторически момент", казва Елън Скот.
Всъщност много учени считат, че става дума за задължителен за гледане филм.
"Когато бива показван, той трябва да се показва в контекста на дебат. Цензурирането му би го направило по-"ъндърграунд" и би работило в полза на расистите, които биха твърдяли, че не можем да водим дебат за филма", казва Райс.
Самият Райс не приема филма като исторически артефакт.
Той дава като пример проекта на американския звукотехник DJ Spooky.
"Той е млад афроамериканец, който реагира на филма, създавайки проекта си Rebirth of a Nation, смесващ образи от филма с негов собствен саундтрак". Това съответно е опит да се оборят тезите на филма.
"Мисля, че наследството му всъщност е, че не коленичим пред тези образи", твърди Райс, "че създаваме произведения на изкуството, които отговарят на тези образи и създават нови реалности", пояснява той.
"Раждането на една нация" е на 100 години и е филм, който няма да изчезне.
Той е част от културното наследство на Америка. Също така на 100-та си годишнина е неудобно напомняне за една от интерпретациите на зараждането на съвременна Америка.
Филмът показва раждането на нация на земя, където расизмът изобилства. Това, което е най-притеснително е, че 100 години по-късно расизмът, представен от Грифит в неговия епос, макар и да е далеч не толкова огромен, все пак остава забележително разпространен проблем.
