Дори Джейк Джиленхол да е любимият ви актьор, да гледате само него час и половина на екран може да ви дойде в повече.
Това обаче е предизвикателството, което отправя към зрителите трилърът The Guilty ("Виновният"), дело на режисьора Антоан Фукуа ("Тренировъчен ден").
В него Джиленхол е сам пред камерата в 99% от времето в ролята на агресивен полицай, опитващ се по телефона да организира спасяването на отвлечена жена, докато в същото време дава всичко от себе си, за да може с жестове, лице и глас да държи вниманието на зрителите.
И всъщност успява, изпускайки го само в няколко момента и то не по собствена вина.
Премиерата на The Guilty в стрийминг платформата Netflix беше на 1 октомври, макар че дни преди това вече витаеше в пространството. Филмът е римейк на датска продукция от 2018 г. със същото име и сюжет и е пример за това как навлизането на телефоните в живота ни даде възможност за разказването на подобни камерни киноистории. В тях макар да чуваме гласовете на 10-ина актьори, през цялото време гледаме лицето на един - предизвикателство както за него, така и за целия екип на продукцията.
В конкретния случай с The Guilty Джиленхол приема предизвикателството като влиза в ролята на Джо Байлол - полицай, наказан да работи на бюро в централата на спешния телефон 911 заради свое прегрешение, за което в началото не знаем нищо.
Байлол ненавижда бюрото и телефона и иска да се върне "обратно на улицата", вместо да отговаря на оплакванията на най-различни хора. За него истинската полицейска работа е проактивна, а бавните процедури и спокойните реакции на диспечерите от "Пътна полиция" например го изкарват извън релси.
Филмът ни показва края на една нощна смяна на Джо по време на бушуващи на територията на Лос Анджелис пожари. Той успява бързо да организира реакция на полицията и пожарната по няколко дребни случая, когато обаждане от жена на име Емили, сякаш говореща на дъщеричката си, събужда инстинктите му.
С въпроси с "да" или "не" Джо успява да разбере, че жената е отвлечена и в момента пътува със своя похитител. Използвайки опита си, полицаят започва бързо да събира информация, за да си нарисува цялата картина на престъплението или поне тази картина, която първоначално съзнанието му подсказва.
Той превръща съдбата на Емили във фокус на цялата си нощ, макар да му тежат проблемите в собственото му семейство, а на следващата сутрин му предстои явяване пред съда, което ще реши дали ще се върне на старата си работа.
Джо маниакално се потапя в случая - затворен сам в стая със слушалка и микрофон на главата си, в опитите си да спаси обадилата се жена той прекрачва редица професионални и етични граници.
Резултатът е трилър, който привлича обратно интереса ви чрез обрат точно в моментите, в които концепцията "един човек пред камерата" започва леко да натежава.
Подобно на други подобни филми и тук събитията не се виждат от зрителя, а той сам трябва да ги сглоби в главата си спрямо това, което казват Джо и неговите телефонни събеседници. Така във всяко едно зрителско съзнание Емили ще има различно лице, а събитията из погълнатия от пламъци и дим Ел Ей ще бъдат по-страшни за онези с по-богата фантазия.
Джиленхол традиционно подхожда с отдаденост към ролитe си - за пример вижте чудесния "Лешояда" (Nightcrawler) - и благодарение на това успява да се справи със своето предизвикателство тук. Не само, че привлича вниманието, но и лесно ще ви отблъсне с изиграния от себе си Джо.
Тук нямаме типичният протагонист, който е симпатичен на зрителя, а точно обратното. Джо се държи грубо с колеги, шефове и дори обаждащи се граждани, очевидно има проблем с контролирането на гнева си и поне в началото не умее да носи отговорност за грешките си.
Причини да харесваш Джо почти липсват, като дори това, че сякаш единствен се опитва да спаси отвлечена жена, в един момент отива на заден план, когато той започва да прибягва до все по-неуместни методи.
Върху лицето на Джиленхол обаче убедително се трупат следите на трупащите се стрес, умора и напрежение. Към края на филма Джо вече изглежда съвсем различен човек от този, който виждаме в първите минути, което е обяснимо - случаят на Емили има отражение не само върху нейния живот, но и върху неговия собствен, носейки му прозрения за собствените му действия.
Това, което в случая спъва както Джиленхол, така и самия филм, всъщност идва от екипа зад камерата. Фукуа и операторът Маз Махани в определени моменти се изчерпват от идеи какво да снимат, когато разполагат само с един човек пред бюро.
Монтажът на Джейсън Балънтайн също не помага - макар и динамичен в началото, в една от предполагаемо по-емоционалните сцени гледаме няколко минути лицето на Джо, докато той слуша разказ на Емили за любимите ѝ мигове. Изкушението да погледнете собствения си телефон за известия или да обърнете внимание на хапването или напитката, които сте си приготвили за филма, е огромно.
Въпреки това The Guilty пак набира инерция в края си. С последния, макар и не невъзможен за отгатване обрат, както и с пълното раздаване на пребледнелия и изпотен от зор Джиленхол, филмът отново ще ви ангажира с историята.
Ако следите отблизо случващото се в Щатите няма как да не ви направи впечатление и темата за превишаващите правата си полицаи, която може да подразни тези, които не искат във всяко нещо, което гледат, да се крие социална критика. В случая обаче говорим за елементи от датския оригинал, които очевидно са повлияли на решението за създаване на американски римейк.
В този ред на мисли може би е добра идея да си пуснете и датската версия, но нека бъдем реалисти - това трудно ще стане, ако сте сред онези зрители, които чуят ли друг език освен български или английски, веднага търсят друго за гледане.
А The Guilty има и още едно качество - добра причина е да си припомним други филми от субжанра "един мъж с един телефон" като Locke с Том Харди за тези, които искат драма, и Buried с Райън Рейнолдс за феновете на трилъра.
