В новия филм на Кристофър Нолан - "Одисея" - лежи един от най-интелигентните мотиви, които съвременното кино е виждало. И ако не бяха няколко спънки по пътя на реализацията, заглавието щеше да се нареди сред шедьоврите на седмото изкуство.
Но, за жалост, британецът не е успял да прескочи всички капани и най-честното мнение за неговата "Одисея" е, че филмът е хубав. Не е на нивото на "Опенхаймер", но не е и "Тенет".
Ако трейлърите до момента не са ви го загатнали, ще ви го кажа направо: "Одисея" не е исторически епос за Древна Гърция, а мащабен мета-разказ за това как се фалшифицира историята.
Трейлъра на "Одисея" гледайте тук:
Централната и най-брилянтна теза на филма е, че истината е първата жертва на войната. А целият епос за Одисей е изграден колкото от исторически проверените факти, толкова и от егоистичните лъжи на победителите.
Тези, които са си извоювали правото да пишат историята, и се възползват от шанса да излязат сухи от водата.
Нолан дава разрешение на героите от "Одисея" преднамерено да ни баламосват със субективните си истини и да ни водят към едно неясно пространство, в което няма нито един независим източник.
В тази измамна схема всеки играе своята роля: дори Пенелопа, която методично манипулира сина си Телемах със сълзи и вменяване на вина, изграждайки в главата му идолопоклоннически култ към баща, когото той не познава.
Проблемът на филма обаче е, че тази брилянтна идея за психологическа измама и пренаписване на миналото изисква изключително прецизна актьорска игра и стегнат сценарий - две неща, които тук се отчасти се провалят и пречат на концепцията да се реализира.
Този разпад на голямата идея започва директно от кастинга, който напълно саботира психологическата достоверност на образите.
За да повярваме в мита, актьорите трябва да носят специфична енергия, но Нолан е избрал лица, които излъчват точно обратното на ролите си.
Чарлийз Терон например носи толкова силна осанка на независима и самодостатъчна жена, че е напълно неубедителна като Калипсо - зажаднялата за мъжки ласки нимфа, която отчаяно се впива в Одисей.
Вместо трагична изкусителка, виждаме фигура, която няма нужда от никого, и това моментално разрушава легендата за пленничеството на главния герой.
По същия начин пресметливият Антиной губи всякаква тежест в лицето на плахия Робърт Патинсън, а Том Холанд е твърде слаб актьор за мащаба на тази продукция и изобщо не успява да изиграе драмата на Телемах.
Дори Мат Деймън и Ан Хатауей, които трябва да са архитектите на голямата лъжа, остават неубедителни.
Деймън дава царствено присъствие на Одисей, но в играта му липсва лукавството на великия измамник, а Хатауей е равна и безизразна извън сцените на страдащата съпруга.
Лошият кастинг се прелива в ръбат сценарий, който окончателно разкъсва нишката на разказа и разрушава илюзията за древногръцкия свят.
Тъй като Нолан е събрал твърде много холивудски звезди на едно място, сценарият постоянно прави компромиси с историята, за да осигури на всеки неговите "пет минути слава".
Героите извършват действия от нищото, без логическа връзка с подсюжетите, а действието редовно спира за кратки, ненужни изповеди на второстепенни персонажи, които просто изричат репликите си и изчезват.
Това разсейване и накъсване на повествованието се допълва от пълната липса на историческа автентичност.
Модерният език, на който говорят героите, и изненадващо тъмният нюанс на кожата на някои от древните гърци окончателно ни вадят от епохата и ни напомнят, че гледаме изкуствен холивудски продукт, а не античен свят.
Тезата за кражбата и пренаписването на историята обаче е намерила своя съвършен визуален еквивалент в режисурата на Нолан. Връхната му точка тук е плячкосването на Троя.
Така, както дирижираше банковия обир в "Черният рицар" или кражбата на съзнание в "Генезис", в "Одисея" Нолан заснема влизането в Троя като перфектно планирана тактическа акция.
И не те оставя равнодушен - сцената работи на ниво емоционално въздействие, визия и напрежение. Има епика и хипнотичен размах, който митологизира събитията в реално време.
Неговата визуална концепция е брилянтна именно в това - тя показва как образът може да подмени истината и да я превърне в легенда пред очите ни.
В такива моменти се затвърждава впечатлението, че каквито и негативи да се завъртят около филмите му, никой не може да отрече, че Кристофър Нолан е виртуоз.
Неговата "Одисея" обаче е филм-пример за разминаването между желание и изпълнение.
Дръзката идея, че историята, която познаваме, е лъжа, измислена от победителите, може да остане неразбрана под тежестта на погрешен кастинг и сценариен хаос.
Нолан ни предлага едно красиво, но донякъде объркващо пътуване, в което визуалният гений върви ръка за ръка с концептуалните дупки. Това е великолепно заснет трик, в който истината е се крие не само от героите, но и от самия режисьор.
ОЦЕНКАТА ЗА "Одисея": 3 от 5 кафенца
Премиерата на филма е на 17 юли.
