Как може музиката да накара едно 27-годишно момиче от София просто да си стегне багажа и да замине за Лондон? Колко смелост и колко творчески дух е нужен?
Отговора можем да намерим в самите песни на певицата, пианистка и композиторка Мария Бръчкова - те са мелодични, нежни и чувствени, но не им липсва известна игривост, лекота и вътрешна увереност. Което разкрива толкова много за нейния характер.
Първото, което прави впечатление при Мария е, че тя е от изпълнителите, които пишат песните си съвсем сами - нещо все по-рядко срещано във времената на светкавично изгряващи звезди, създадени и отгледани в риалити форматите.
А в своите песни тя не просто изпява някаква мелодия над пианото, а разказва цели истории - вдъхновени от реалния живот и съдържащи автентични емоции, прекарани през нейната артистична призма.
Мария обича да вкарва и по-необичайни звуци в аранжиментите си - „може би от скука", както самата тя признава през смях. Така в песните й са се промъкнали счупени чаши, ключодържатели и шейкъри, използвани като перкусионни инструменти.
Музиката я влече от малка, учила е класическо пеене и пиано в Музикалното училище, а след това поп и джаз пеене в Консерваторията. Но най-същественото си образование е получила чрез практиката - редовни изяви по българските клубове като една от основните вокалистки на Bluba Lu и заедно с джазмени като Венци Благоев, Пепи Момчев, Петър Георгиев и Теодор Петков.
В България тя съвместявала концертите с работа като графичен дизайнер, която постепенно започнала да взима връх над музиката и я подтикнала да потърси радикално решение.
„Реших, че ако ще правя някаква драстична промяна в живота си, по-добре да е сега", казва тя. Затова си купила еднопосочен билет, събрала багажа и заминала съвсем сама да търси мястото си в един от центровете на музикалната индустрия.
Мисия Лондон
Оттогава са изминали вече три години, през които Мария Бръчкова успява да се издържа в английската столица единствено чрез музика. Постоянно свири в по няколко групи наведнъж - в момента са кавър банда и две с авторска музика, с една от които успяват редовно да печелят пари („Което за Лондон, вярвай ми, е нещо уникално").
Проблемът за музикантите в този град не е да си уредият участие, разказва тя. Проблемът е, че клубовете обикновено не плащат за тези участия, защото има предостатъчно прохождащи банди, които са готови да свирят съвсем безплатно.
Нещо повече, много от клубовете задължават изпълнителите предварително да внесат капаро - пари, които се предполага, че привлечените в клуба фенове ще избият под формата на оборот.
Моделът означава абсолютно нулев риск за заведенията и тотален риск за борещите се да свържат двата края музиканти. Няма как и самата Мария да не си е патила от това, заедно с групите, в които свири.
„Така е направена цялата схема, че клубовете рядко промотират вечерта, всичко ти трябва да направиш, влагаш страшно много усилия и в крайна сметка излизаш на нула", откровена е тя.
Но в думите й няма раздразнение, камо ли пък отчаяние. Тя е приела, че парите рядко идват от участия и бандите имат повече шанс да припечелят нещо от фенски артикули (фланелките по традиция вървят) и от продажбите на дискове, колкото и скромни да са те.
И без това всеки действа на принципа „направи си сам", а утвърдените лейбъли като цяло отсъстват от този етап в развитието на бандите.
Авторската музика преди всичко
Естествено, целта на Мария не е да изпълнява кавър версии на отдавна отминали хитове. От самото начало нейният фокус е върху авторската й музика - засега има четири записани песни, които през септември е издала в първото си EP Storyteller.
То е реализирано с безценната помощ на Росен Неделчев - неин приятел и продуцент, който живее и работи в Ню Йорк.
Той съвсем неочаквано й предложил да запише песните, точно когато тя се чувствала в застой и си мислела „В този Лондон нищо не се получава" една година след преместването си там.
Записите несъмнено възвърнали ентусиазма й, макар да изниквали и още неочаквани проблеми. Когато например качвала песните в iTunes, тя открила някои от плюсовете и минусите на творческия си псевдоним Mariya.
От една страна, той съвпадал с този на една от нашите фолк певици (което iTunes мигом отчел), но се оказало, че Mariya е и индийският правопис на името, което пък донесло на нашето момиче ударна доза like-ове от индийци.
Оттам нататък Мария Бръчкова се заела да промотира песните и редовно ги свири на широко разпространените в Лондон open mike сесии по клубовете - отворени сцени за музиканти, които представят авторската си музика.
Радва се, че творчеството й засега се приема много добре и няма търпение да запише още от идеите, които постоянно разработва.
В градската джунгла
Писането на музика обаче често отстъпва пред ангажиментите с групите. А трудности в огромния град не липсват и колкото и да е свикнала с тях, тя не е престанала да ги отчита.
Сложно е например да се репетира с която и да е група - членовете й живеят далеч един от друг, всички са заети и постоянно притиснати от времето.
Отново поради големите разстояния, Мария се нуждае от поне един час път, където и да трябва да свири. През който час тя най-често мъкне преносимото си пиано на гръб в препълненото метро.
Сблъсквала се е обаче и с по-тежки случаи от своя: приятелят й е барабанист и редовно пренася цели комплекти барабани.
Публиката не се впечатлява току-така
Всички спънки си заслужават дори само заради усещането, че си в центъра на музикалната индустрия. Лондон е препълнен с музиканти от цял свят (затова и никой в тези среди не се интересува от националността на Мария), сцените са безброй, атмосферата е уникална.
„Само в моя квартал има 10 пъба, в които се свири всяка вечер различен тип музика", обяснява Мария. Точно заради това столичната публика е пренаситена, не се впечатлява лесно, и гледа с умерено подозрение на всяко ново лице.
Естествено, далеч не винаги заведенията са пълни. Българката е имала дати, на които е свирила пред трима души, но пък през това минава всеки музикант.
В малките градчета извън Лондон е различно - хората приемат като празник всяка сценична изява. „Публиката е адски благодарна и после идват при теб и ти казват, че това е най-якото нещо което са чували", сияе Мария.
А покрай музиката тя въобще не се е отказала и от другите си занимания, сред които са графичният дизайн и фотографията. В един клуб например я наели да снима свирещите банди, което за нея е приятно и полезно - свободно слуша групите, пък и даже й плащат за това.
Най-силното желание
„Със сигурност много бързо минаха тия три години", въздъхва Мария, когато се върне назад към отпътуването си от България. Но нито съжалява за нещо, нито си мисли за отказване.
Да, тя би предпочела да може да прави музиката си у нас и да има шанса оттук да я разпространява по цял свят, но осъзнава, че за момента едва ли е възможно.
Все пак най-силното й желание е едно простичко нещо: хората да харесват музиката й. А това, за щастие, е лесно постижима цел, щом веднъж човек чуе някоя от нейните песни.
