"Все пак не е лесно да блъскаш сърцето си в стената на някой луд негодник."
Така завършва един от най-великите и най-мрачните рок албуми на всички времена.
Създадена като смущаващо лична история, приказката за отчуждението на един музикант и затварянето му в собствената черупка разшири до неузнаваемост значението си и се превърна във всеобщ зов за един по-добър свят.
А цялата промяна на контекста идва от една (непремислена или пък много внимателно премислена) реплика по радиото. Роджър Уотърс, бивш басист, водещ тестописец и основна творческа сила на великите Pink Floyd, се зарича в интервю, че ще прави отново "Стената" на живо само ако падне Берлинската стена. Казва го четири месеца преди тя наистина да рухне.
На последвалото шоу в Берлин на 21 юли 1990 г. присъстват над 450 000 души. За тях "Стената" вече е символ на промяната и на бунта срещу системата, а концертът е уникален и незабравим спомен през следващите 20 години, в които албумът не се изпълнява на живо.
Възраждането на The Wall започва през 2010 г., като концепцията вече не е за единично шоу, а за цяло турне, струващо десетки милиони. Първоначално Уотърс не искал да се захваща, но го убедили, че техниката е напреднала достатъчно, за да се реализират идеите му за стадионен спектакъл, който не може да се сравни с нищо друго.
Роджър се съгласява със съзнанието, че това е последното турне в кариерата му.
Оттогава статистиката сочи 192 концерта пред 3,3 милиона души в 28 държави и продадени билети на стойност 380 милиона долара. А в тези цифри даже не влиза последната европейска част от турнето, която стартира на 18 юли в Холандия. И която в петък ще стигне до стадион „Васил Левски" в София.
The Wall на Pink Floyd става знаков още при излизането си през 1979-а
Историята около създаването му е не по-малко драматична от самия му сюжет: авторът Роджър Уотърс сякаш предначертава собствената си съдба и същевременно съсипва групата, с която си е спечелил място в историята на музиката.
Какво точно скарва Уотърс с останалите музиканти от Floyd - клавириста Ричард Райт, барабаниста Ник Мейсън и китариста Дейвид Гилмор? Та дотогава те са преживели толкова много заедно - постигането на пробив през 60-те с първия им фронтмен Сид Барет, последвалото му полудяване и присъединяването на Гилмор в отчаян опит да се запълни празнината.
В началото Барет е идейното ядро на групата и автор на повечето песни, но неговата депресия и упадък налагат изключването му от групата. Без него останалите се мобилизират и не само намират сили да продължат, но и добиват величествен статут още в средата на 70-те.
Тогава Floyd създават две от най-великите си плочи - Dark Side of the Moon и Wish You Were Here. Първата си остава сред най-печелившите албуми в историята с над 40 милиона продадени копия.
В този период Уотърс вече е запълнил празнината, оставена от Сид Барет и се е превърнал в креативния лидер на групата. Той създава голяма част от песните и практически всички текстове, превърнали се в емблема на Floyd.
Постепенно обаче нарастват и проблемите, идващи основно от авторитарния му характер. "Роджър започна да си мисли, че е единственият композитор на групата и че Pink Floyd съществува само благодарение на него", спомня си Рик Райт.
Бил отвратен от стадионните спектакли
Днес изглежда куриозно, че именно неудовлетворението от стадионните концерти е вдъхновило Роджър да напише „Стената".
По време на турнето по албума Animals през 1977 г. групата за пръв път в кариерата си свири на огромни стадиони. Преживяването депресира Уотърс, който усеща, че губи контакт с публиката. На концерта на олимпийския стадион в Монреал той даже наплюва групичка фенове, която не спира да вдига постоянен шум и да го изнервя.
Тази случка му дава нова идея: „Стартовата точка на проекта „Стената" беше чувството ми, че на голямата сцена сякаш има огромна стена между мен и публиката. И съдейки по лицата от тълпата, те също го чувстваха."
Над 30 години по-късно „Стената" е най-великият концертен спектакъл в историята, а Уотърс признава, че в края на 70-те е бил глупав хлапак и сам си е бил виновен за отчуждението от публиката. Признава и че то най-вероятно се е дължало на лошата атмосфера в Pink Floyd по онова време.
Въпреки това, в същия период „глупавият хлапак" създава албума, който спокойно можем да наречем творбата на живота му. След 10-месечен труд той представя на групата първия демо запис на проектоалбума. В него песните преливат една в друга (нещо обичайно за Floyd), но и заедно формират цялостна история.
Главният герой на сюжета Пинк е вдъхновен от детството на самия Роджър и съдбата на Сид Барет. Пинк постепенно се отчуждава от света, строейки стена между себе си и околните тухла по тухла. Той се превръща в маниак и заживява в измислена реалност, където в ролята на диктатор си отмъщава на света за всички разочарования.
Сходно със сюжета на „Стената" протича и историята на групата
Докато записват албума, членовете на Floyd окончателно се отчуждават от самия Роджър, който все повече заприличва на своя герой. Музикантите започват да работят по отделно в студиото, а Уотърс напълно прекратява отношенията си с Рик Райт и скоро клавиристът напуска групата.
Той обаче е нает обратно „под наем" за последвалото турне на „Стената". Концертите от него се превръщат в легенда с невижданото дотогава сценично шоу, включващо специално създадени анимации (по-късно намерили място и във филма на Алан Паркър Pink Floyd: The Wall) и постепенно строяща се стена между изпълнителите и публиката.
По време на турнето връзките между музикантите от групата са тотално скъсани. Уотърс пътува за концертите отделно от останалите, отсяда в различни хотели и се появява директно на генералните репетиции. В крайна сметка групата е на загуба от концертите и задълбочава още повече финансовите си проблеми.
„Стената" обаче е повече от успешен албум и до днес е сред трите най-продавани в Америка. След него групата е в практически разпад, но издава и плочата The Final Cut - соло проект на Уотърс, в който останалите от Floyd имат символично участие.
Роджър отлично си спомня този период: „Най-накрая осъзнавахме, че група вече няма. Нямаше от 1975 г., когато направихме Wish You Were Here"
Скоро Роджър обявява Floyd за бита карта и напуска групата. Той обаче не се задоволява само с това и опитва да издейства от съда забрана да бъде използвано името Pink Floyd.
Следват изтощителни съдебни дела и едва през 1987 г. Роджър отстъпва - групата успява да запази името си, а Уотърс получава авторските права над „Стената". Въпреки споразумението, отношенията му с останалите ни най-малко не се подобряват.
През това време другите от Floyd остават сплотени и продължават да творят начело с новия си концептуален лидер - Гилмор. Уотърс пък прави умерено успешна солова кариера с няколко албума, в които доразвива темите от „Стената" - войната, отчуждението, разочарованието от политиката.
Outside the wall
Падането на стената и помирението на Pink Floyd идват цели 24 години след раздялата. През 2005 г. групата се събира в пълен състав за грандиозния благотворителен концерт Live 8. Гилмор посочва, че каквито и да са били проблемите между него и Роджър, те изглеждат незначителни пред каузата на този концерт - борбата с бедността.
Така Роджър Уотърс се присъединява към Гилмор, Райт и Мейсън за оказалата се последна изява на Floyd в пълния им блясък. Три години по-късно Рик умира от рак.
Уотърс неведнъж открито се е разкайвал за разкола през 80-те: „Не мисля, че някой от нас излезе с чест от годините след 85-та. Бяха лоши, негативни времена. И съжалявам за ролята си в тях". Няколко пъти в последните години музикантът показва, че сякаш е съборил своята стена и е отворен за евентуално обединение с Гилмор и Мейсън.
Дейвид обаче е твърд: „Не виждам защо бих искал да се връщам назад, предпочитам да гледам напред. " Въпреки това, все още се случва тримата да споделят една сцена.
През май 2011 г. Гилмор и Мейсън се появиха като гост музиканти в концерт на Роджър, където той изпълняваше именно „Стената", творбата, белязала раздора им. Тримата се събраха на сцената, за да изпълнят последната песен от албума - Outside the Wall („Извън стената").
В нея сюжетът се обръща към състрадателния човек на изкуството, кървящото сърце, което цял живот се мъчи да пробие през стени като тази на главния герой Пинк.
Роджър се гордее с песента, но отказва да поясни какво се случва с неговия герой след срутването на стената му и дали кървящите сърца жалеят за Пинк, или пък успяват да го превърнат в едно от тях.
