Миналата седмица поредният брой на музикалното списание NME се появи на всички лондонски павилиони, оцелели след бунтовете от предишната нощ. На корицата на списанието - снимка от 1976 на The Clash. Така изданието отбелязва 35-ата годишнина от експлозията на пънка в Лондон.
В списанието е препубликувано и първото интервю на Бари Майлс с групата: "Те говорят за скуката на живеещите в общински високоетажни блокове, за живота вкъщи с родителите им, за опашките за социални помощи, за зомбиращите професии, предлагани на безработните завършили ученици. Те говорят... за това как няма нищо за правене".
Социалната среда сега не е толкова различна - но патосът на музиката е
Както коментират немалко лондончани, твърде очевидна е иронията на съдбата, че The Clash - групата, която винаги ще бъде свързвана с бунт и протест - се появява отново на кориците на музикалните издания, при това точно в този момент.
Въпреки че някои се задоволяват с чертаене на паралели между революционната музика на The Clash от 1976 и вандализмите от изминалите дни, реалността не е точно такава. Основните твърдения, че младите са разорени и отегчени в Лондон не са се променили много от онези дни насам. Но всичко останало, което Мик Джоунс и Джо Стръмър описват, вече отдавна не е същото.
"Мисля, че хората трябва да знаят, че ние сме против фашизма, против насилието и расизма - и сме положително креативни. Ние се борим срещу невежеството," отговаря Стръмър на въпроса по какъв начин групата му предлага решение за скуката и недоволството.
"Не ми трябва да се напивам всяка нощ и да ходя да бия хора, или да разбивам телефонни кабини... Занимаваме се с теми, които наистина смятаме за важни. Надяваме се да поучим всеки тийнейджър, който ни чуе".
Актуалният музикален анархизъм обаче не е зареден със социална позиция
Ако това е манифестът на пънка през 1976, то това е най-близкото до него, което днешната музика може да предложи: "Убивай хора. Подпалвай. Зае*и училището" ("Kill People. Burn Shit. Fuck School"). Това е песен на Odd Future Wolf Gang Kill Them All, чиято апатична анархия вероятно е по-подходящ саундтрак за бунтовете в Лондон от the Clash.
За незапознатите, OFWGKTA е скандална хип-хоп група от Лос Анджелис, начело на която е Tайлър Създателя (The Creator) - незавършил училище попкултурен антигерой, любимец на хипстъри и инди-рок фенове. Но никой не обвинява Тайлър - за разлика от Стръмър, той не иска да бъде посланик на своето поколение.
Подобно на тийнейджърите, подпалващи и плячкосващи семейни магазини в собствените си квартали, той признава, че няма много за казване. Той просто обича да причинява безредие, макар и безцелно. Очевидно това е визията на бунта през 2011 г.:
Празни погледи, стаден инстинкт и опортюнизъм
В момента със сигурност няма никой друг, който да произведе нещо по-смислено в рамките на попкултурата. Имаше времена, когато не само The Clash, но и останалите рокзвезди имаха какво да кажат по много големи и важни теми. През последните години обаче изглежда подобни музиканти вече почти не се срещат.
Ето кратък преглед на музикантите, които би трябвало да опровергават това твърдение. Алекс Търнър - текстописец на цяло поколение и изключителен коментатор на ежедневието - невероятен, когато става въпрос за храна и удоволствия от живота, но недотам добър по теми като орязване на социални бюджети.
В едно от последните си интервюта по време на студентските протести в Лондон, той заявява: "Въпреки че някои от парчетата ни са за това "какво се случва" в една част от града, те не засягат цялостната ситуация, нали така? Не изразявам мнение върху това, което се случва. Просто не знам какво бих постигнал с това".
Или пък училият в Итън фолк-музикант и бивш анархист Франк Търнър, който споделя: "Не ми е приятно да ми казват, че съм "ориентиран към политиката". Не искам да предизвиквам разногласия".
Сега крайните изявления предизвикват присмех - и спад на продажбите
Междувременно още от самото начало Дизи Раскъл открива, че е много по-изгодно да пише за лудия си начин на живот като част от шоубизнеса, отколкото за квартала от Източен Лондон, в който е израснал - и който така необичайно е описал в по-ранните си албуми.
Нито един от тези изпълнители не е глупав. Всъщност всички те са сред най-интелигентните, с които в момента разполага музикалният бизнес. свен това, всеки един от тях със сигурност има мнение за наистина големите и важни неща от живота.
Факт е обаче, че в днешно време да ти пука дотолкова за тези неща, че да ги заявиш открито, да предизвикаш публиката и евентуално да сбъркаш за тях, означава да бъдеш заклеймен.
Достатъчно е да отбележите присмеха, който някога убедителната MIA вече предизвиква след твърде много политически погрешни Twitter изявления. ("Отивам да се присъединя към бунтовете", туитна тя миналата седмица, "за да раздавам чай и сладкиши.")
Сега никой не казва нищо, а после се чудим къде се е дянало изкуството на протеста.
Сегашната музика е лишена от истински ангажирани с каузи бунтари
Разбира се, нямаме нужда от протести като тези в Лондон през изминалата седмица, за да разберем, че съществува огромна пропаст между това, за което пишат музикантите, и реалността по улиците.
Но съвременните творци изострят проблема още повече. The Clash може и да са били гласът на силно политизираната Великобритания от 1976 г., но едва ли имат какво да кажат на лишената от граждански права и разсъдък младеж на 2011.
В случай че някой не заеме мястото им и не започне да крещи скоро, поколението е изправено пред опасността да изгуби гласа си, или по-лошо - да превърне открития нихилизъм на Tyler the Creator в свое наследство. Твърде вероятно е това да се случи - дори и самият той да не желае това...
