„Добрите взаимстват, великите директно крадат"
Този цитат е отнасян за несъмнено големи имена като Т. С. Елиът и Пикасо. Те първи биха признали, че и най-великите им творби не са напълно оригинални и съдържат елементи, взети назаем от не толкова емблематични творци.
Но просто някои са по-добри от други в изкуството да присвоят нещо от миналото и да го вложат в произведенията си.
Да вземем рапъра Кание Уест. В традицията на Дейвид Бауи, Мадона, U2, Radiohead и Daft Punk - големи изпълнители, взели основни музикални идеи от ъндърграунда - Уест си е изкусен „присвоител".
Фенове и критици се скъсаха да хвалят новия му албум Yeezus, дебютирал под номер 1 в Щатите. С него рапърът е открил начин да разшири границите на жанра, този път чрез смесване на мотиви от осемдесетарския хаус, деветдесетарския индъстриъл и протестния пънк на политическото недоволство.
Поне тази теза проповядват много от ревютата на Yeezus
Има обаче и друга истина. Това далеч не е първият опит да се обвие хип-хопа в индъстриъл и пънк опаковка. Yeezus откровено черпи вдъхновение от стила на The Disposable Heroes of Hiphoprisy от 90-те и от по-скорошните агитационни рап тиради на Death Grips.
Кание Уест дължи много и на Соул Уилямс, който още преди години съчетаваше новаторството с крещящи политически изявления в хип-хоп форма.
Отвъд границите на жанра
Уилямс произхожда от Бруклин и в средата на 90-те изгрява на нюйоркската рап сцена след предишен опит в актьорството и поезията. Договор с него подписва именитият продуцент Рик Рубин, който опитва да го вкара в шаблоните на хип-хопа с албума Amethyst Rock Star от 2001 г.
Но Уилямс има други идеи. По същото време той репетира с банда, включваща виола, виолончело и електрическа китара, а следващият му албум три години по-късно съвсем разрушава клишетата и му носи доста по-сериозна слава.
За целта много помага и хитовата му песен List of Demands, включена в телевизионна реклама на известна марка обувки.
Соул Уилямс си печели именит фен в лицето на Трент Резнър от Nine Inch Nails, който продуцира следващия му албум The Inevitable Rise and Liberation of Niggy Tardust.
Песните от него са нещо наистина различно за 2007 г. и не е трудно да се види, че като текст и музика са послужили като основно вдъхновение за Yeezus.
Всъщност докато създавал Niggy Tardust, Уилямс си е мислел именно за Кание Уест.
„Първото, което обсъждахме с Трент, беше албумът на Кание с Джон Брайън. Харесвах го, но хората твърдяха, че претворява жанра, а аз не мислех така", казва Уилямс. „Ние искахме да създадем нещо, което наистина е отвъд границите на жанра".
Свобода, но само за себе си
Подобно на Уилямс, Кание Уест се прицелва в институционалния расизъм, но посланието се замъглява от обидите към жените в текстовете и от усещането, че Уест пее повече за личната си свобода, отколкото за тази на който и да е друг.
По-завършеният албум от двата е този на Уилямс, но твърде малко критици изобщо го споменават, когато говорят за Yeezus на Уест.
Самият Уилямс със сигурност разбира стореното от Уест, защото и той е присвоявал доста от други изпълнители, включително от Дейвид Бауи и алтер егото му Зиги Стардъст.
Все пак в същността на хип-хопа е да взима парчета и късове от разнообразни видове музика, да ги вкарва в различен контекст и да създава нещо ново от тях.
А пък жанрове като фолка, блуса и кънтрито са базирани на предаването на песни от поколение на поколение и изменянето им така, че да отговарят на социалната, политическата и културната реалност в съответния момент.
В крайна сметка Уест и Уилямс потвърждават стара истина относно повечето велики албуми: от значение е не дали крадеш или не, а от кого точно крадеш.
