Когато става въпрос за музика, всеки от нас има свой собствен вкус и предпочитания.
Едни харесват рок, други обичат тежките бийтове и хип-хопа, трети предпочитат електронното звучене. Затова има и толкова много разнообразна, различна като стилове и звучене музика.
Но когато говорим в един по-общ план, спокойно можем да кажем, че историята на музиката е имала както своите силни, така и своите слаби моменти. Моменти, в които се е появявала предимно скучна и безлична музика, спрямо периоди, в които един след друг излизат велики албуми, които се доказват с времето.
Ако обърнем поглед към септември 1991 г., както и дните преди и след този месец*, може да се изкушим да кажем, че никога преди и след този момент музиката не е изживявала подобен епичен бум.
Някой може да каже, че това е преувеличение, но дори и да е така, то не е с много. Защото от 12 август 1991 г. и "Черния албум" на Metallica до 8 октомври 1991 г. и "Badmotorfinger" на Soundgarden се появяват някои от най-великите албуми, които са актуални и се слушат и до днес.
По света СССР тъкмо се е срутил, Желязната завеса е паднала преди близо две години, а хората са изпълнени с надежда и с жажда за нещо ново. Културата отразява всичко това.
Началото на 90-те е време, в което рокът все още е доминиращият музикален стил, но той започва да преминава през трансформация, която завинаги ще го промени и ще даде път на съвсем нова култура - грънджа. Междувременно соул и R'n'B са започнали вече да се утвърждават като по-лека и популярна алтернатива, отразяваща промените в обществото на Запад.
В този кратък прозорец от време между средата на август и средата на октомври 1991 г. освен споменатите вече албуми, на бял свят излизат "Nevermind" на Nirvana, "Ten" на Pearl Jam, "Use Your Illusion I и II" на Guns N' Roses, "Blood Sugar Sex Magik" на Red Hot Chilli Peppers, "The Low End Theory" на A Tribe Called Quest, "Nature of a Sista'" на Куин Латифа, а Cypress Hill пускат едноименния си албуми.
За много от хлапетата днес тези имена може и да не значат нищо, но тази вълна помага за оформянето на музиката за поне десетилетие напред, изменя тенденции и дава тласък за културата на 90-те - може би най-обърканото, поляризиращо, наивно до глупост и все пак симпатично десетилетие в световен мащаб.
Грънджът - раздърпаната революция
В рамките на буквално месец три от най-значимите групи в грънджа издават култови албуми. Първо, на 27 август, излиза "Ten" - дебютът на Pearl Jam, пълен с велики хитове, след това, на 24 септември идва "Nevermind", който се превръща в музикално явление, а за капак на всичко Soundgarden издават своя "Badmotorfinger", за да подпечатат новото статукво.
Из прашните улици на щата Вашингтон в САЩ раздърпаните деца със скъсаните дънки, бунтарско поведение и много скрит тийнейджърски гняв излизат на преден план.
Песните от Nevermind като "Smells Like Teen Spirit" и "Come As You Are" се превръщат в химни за едно цяло поколение на младежи, което не може да намери своето място в объркания свят.
Албумът на Nirvana наистина се отличава като "Голямото нещо" на годината, а влиянието му е монументално.
Рок музиката към онзи момент вече е уморена и пренаситена от гримирани мъже с тупирани коси, които пеят за секс, а грънджът дава ясен антипод на това. Дебели ризи, прокъсани дънки, раздърпани тениски, сардонично отношение и щипка ярък нихилизъм, които ще се превърнат в мехлем за душите на неразбраните и отхвърлените младежи по света.
Останали донякъде в сянката на Nirvana, Pearl Jam имат не по-малко влияние за развитието на грънджа. Ако Кърт Кобейн и компания са гневния хаос на младостта, Pearl Jam внасят дълбочината и звученето, което ще крепи стила в годините след това.
"Ten" носи своя гняв, социални коментари и сложни въпроси, но по начин, който не е толкова крещящ. В албума има мисъл и идеи, и все пак е пълен с енергия, която те кара да пееш и да подскачаш през повечето време.
Някой беше казал, че Pearl Jam са групата, при която отиваш, след като Nirvana са те очаровали, но вече искаш нещо повече от тях.
Soundgarden и техният втори албум "Badmotorfinger" пък дават това, което на другите две групи липсва - режещ звук и агресия. Много по-рокаджийските китари и високият глас на Крис Корнел тук поставят основа, която впоследствие заедно с Alice In Chains ще се превърне в следващото стъпало за развитието на новия алтърнатив метъл.
С песни като "Rusty Cage", "Outshined" и "Jesus Christ Pose" албумът "Badmotorfinger" създава по-мрачна и тежка версия на грънджа, която се харесва както на старите метъли, така и на тийнейджърите, пленени преди това от Nirvana.
Metallica и новото лице на метъла
Години, години след 1991-а, старите металяги ще продължат да обвиняват грънджа, че е "убил" метъла. Разбира се, подобно твърдение е крайно наивно, но е факт, че в годината на излизане на "Nevermind" тежката музика започна да се променя.
Само че тази промяна вече беше започнала още преди излизането на култовия албум на Nirvana. Малко повече от месец преди това Metallica пускат своя едноименен албум, който след това ще стане известен като "Черния албум" заради обложката си, върху която на черен фон се виждат само логото на бандата и една гърмяща змия.
С излизането си този албум създава огромна полемика около себе си. Верни фенове на бандата са обидени и крещят, че любимците им са се "продали", смекчавайки звука, докато много други хора тепърва откриват музиката на Джеймс Хетфийлд, Ларс Улрих и компания.
Честно казано, критиките спрямо бандата започват още с "And Justice For All" - първият им албум без басиста Клиф Бъртън, както и първия, в който една от песните им има клип. Спрямо "Metallica" обаче гневът е доста по-голям. Звукът там е много по-лек и премерен, а дори острите и резки песни нямат тази експлозивност, каквато има в старите парчета като "Battery" или "For Whom The Bell Talls"
"Черният албум" обаче успява да устои и да се докаже като едно от най-добрите неща, които Metallica са издавали някога с хитове като "Enter Sandman" и "Sad But True", баладичната "Unforgiven" и вечната "Nothing Else Matters", на която, нека си признаем, всички сме танцували.
Да, този албум и до ден-днешен има своите критици, а феновете на бандата редовно посочват по-старите "Ride The Lightning" и "Master Of Puppets" като "най-добри", но истината е, че "Черния албум" е класика. И ще остане такава завинаги.
Лебедовата песен на мачовския рок - "Use Your Illusion" I и II
Guns N' Roses успя да се наложи в края на 80-те като част от вълната глем рок банди, които свирят нахакана музика, обличат се в шарени дрехи, а тупираните им коси могат да накарат повечето жени да завиждат. Бандата се отличава още с първия си албум "Appetite for Destruction" от 1987 г., който е пълен със свежи, смели, агресивни и все пак чаровни парчета.
В началото на 90-те групата вече има световна слава, която ги поставя като хедлайнъри на най-големите фестивали, а сякаш, за да наваксат на огромната си творческа енергия, момчетата от групата издават двоен албум "Use Your Illusion" първа и втора част, който излиза на 17 септември 1991 г. В него има общо 30 песни (без парчетата от делукс версиите) - 16 в първата част и още 14 във втората.
Звученето тук е леко смекчено, като най-голямо впечатление правят баладите "Don't Cry", "November Rain", както и кавърите на "Live and Let Die" на Wings (от саундтрака на "Джеймс Бонд: Живей, а другите да умрат") и "Knockin' on Heaven's Door" на Боб Дилън.
Това обаче е и последният наистина силен албум на Guns N' Roses, преди Слаш и Аксел Роуз да се изпокарат съвсем. В него групата е започнала да звучи улегнало и я няма толкова рязко застъпена онази "диващина" от "Appetite for Destruction". За сметка на това гласът на Аксел е много по-овладян, а солата на Слаш могат да те пренесат на друго място.
"Use Your Illusion" обаче е границата, след която групата започва да губи блясък малко по малко. Това не става за ден-два, разбира се, но сякаш самият стил на този наперен, нахакан американски рок в кожени гащи вече е минал своето време.
Шантавото лице на алтернативния рок и "Blood Sugar Sex Magik"
Датата е 24 септември 1991 г. - същата, на която излиза и Nevermind на Nirvana. И ако пълните с тийнейджърски гняв викове на Кърт Кобейн печелят младите по света, Red Hot Chili Peppers издават своя пети студиен албум.
На пръв поглед това не звучи като нещо кой знае колко специално, но когато на продуцентския стол имаш човек като Рик Рубин, нещата са малко по-различни. За разлика от предшественика си "Mother's Milk" от 1989 г., тук звученето на групата се откъсва от по-тежките метъл рифове и придобива нова мелодичност, която ще се запази в годините след това.
На преден план излизат синглите "Under the Bridge", "Give It Away", "Suck My Kiss", "Breaking the Girl" и "If You Have to Ask", като макар в началото публиката да не приема тази трансформация към по-лекото звучене, впоследствие тя се оказва крайно успешен ход.
Албумът е пълен с някои от най-големите хитове на Red Hot Chili Peppers, като през годините успява да стане седем пъти платинен, продавайки над 12 млн. копия в световен мащаб. До момента само "Californication" е по-успешен за групата.
Ефектът, който "Blood Sugar Sex Magik" има обаче, отива отвъд тези продажби. Той дава път на по-фънки звученето да се наложи в алтернативния рок и променя цялата идея за самите Red Hot Chilli Peppers.
По-нестандартният хип-хоп
Отвъд големите имена на гангстерския рап, които в началото на 90-те налагаха своето звучене с категоричността на монголските войни на Чингис Хан, жанрът имаше своите наистина добри експериментални идеи.
Днес може и да не говорим много за A Tribe Called Quest, но тази група от Ню Йорк може да бъде посочена сред имената, които помогнаха на хип-хопа да порасне през 90-те. Те успяват да сложат мост между "черната музика" на различните поколения - джаза и рапа.
Появил се на знаменателната дата 24 септември, албумът "The Low End Theory" е своеобразна хип-хоп симфония с атмосферично звучене, силни текстове, пълни със социални коментари и чувство за хумор, но също така и тиха вътрешна сила.
Някои критици го наричат един от най-влиятелните албуми в историята на хип-хопа и го сравняват като значение със "Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band" на Beatles.
"The Low End Theory" е експериментален, интересен и свеж дори от днешна гледна точка, когато рапът се е развил толкова много.
Малко преди това, на 3 септември, пък се появява един от най-очакваните хип-хоп албуми на годината - "Nature of a Sista'" на Куин Латифа. С първия си албум "All Hail the Queen" от 1989 г. тя вече е успяла да се наложи като водещо име и глас на младите чернокожи жени, но с "Nature of a Sista'" тя успява да покаже и своята по-нежна и по-женствена страна.
В него Латифа експериментира смело с музиката и жанровете, представяйки мелодичен, еволюирал и уверен стил. Самата певица пък ясно се стреми да покаже уменията си.
Може би никой няма да каже, че това е нейният най-голям музикален успех, но с "Nature of a Sista'" се доказва като нещо повече от нахакано момиче в един доминиран от мъжете стил. И до ден-днешен обаче "Fly Girl" и "How Do I Love Thee" остават сред най-големите хитове на Латифа.
Голямата хип-хоп мешавица от зелена мъгла и "Cypress Hill"
13 август 1991 г. - тогава идва дебютът на една смела рап група от Калифорния, която се изправя, за да "разджурка" енергично представите за това какво представлява тази музика.
Силно вдъхновени от марихуаната, латино произхода си и алтернативната музика, те създават един от "основните" албуми в хип-хопа на 90-те, който след това ще повлияе на цяла вълна от експериментални рапъри.
Cypress Hill успяват да са едновременно вътре и извън стереотипа за "черната музика" и гангстерските истории. Текстовете им са свежи, а бийтовете се забиват неумолимо в съзнанието на човек. А Америка и света просто нямаше как да не се влюбят в този нов феномен.
Две години след това ще дойде най-добрият албум на Cypress Hill - "Black Sunday", но пътят им започна с едноименния "Cypress Hill" и "How I Could Just Kill a Man".
Промяната е тук
Само година преди това Scorpions пеят за вятъра на промяната в "Wind of Change". В края на лятото и началото на есента на 1991 г. музиката вече носи тази промяна.
Звукът е станал по-мек, агресията и гневът са приели една по-философска форма от бурните изблици на 80-те, а светът е изпълнен с надежда.
Разбира се, има още доста музикални албуми в този кратък период, но дори и без тях моментът около септември 1991 г. завинаги ще остане един от най-силните моменти в историята на музиката, ако не дори и най-силният.
Чуйте някои от най-големите хитове в тези златни албуми в плейлиста долу:
* Не е точно месец, а по-скоро два. Въпреки това по-голямата част то тези албуми се вместват в рамките на 30 дни.
