Сноудън заплете шпионски възел Русия-САЩ

Театърът се играе с усърдие и от Русия, и от Щатите. Във взаимна изгода. Да не забравяме, че Сноудън е кадър на външна организация, изпълняваща задачи на щатското правителство, не е някаква подводница от дълбините на NSA. Това, което той знае, руснаците най-вероятно го знаят и без него; освен това, даже и да си изпее всичко, американските тайни служби няма да се сринат от това. Минаха времената, когато един Рихард Зорге или Мата Хари можеха еднолично с донесенията си да променят геополитическите реалности. Тук става дума за нещо друго, в което Русия и Щатите са не само съюзници, а и единомишленици, и бойни другари: НЕУТРАЛИЗИРАНЕТО НА ФЕНОМЕНА „-ЛИЙКС“. Асанж постави началото му с Уикилийкс – и това е един от феномените, които тепърва предстои сериозно да влияят върху начина, по който се упражнява власт, и то по цял свят. При все че течовете на информация са само инцидентни и локални, и едва ли един такъв теч може да събори утвърдена властова структура, размножаването на този феномен има кумулативно действие. И още по-неприятното за властовите фактори: той показва и доказва, че да направиш тайна информация публична не само НЕ Е НЕПРЕМЕННО УКОРИМО, а МОЖЕ ДА БЪДЕ И ДОСТОЙНО ЗА УВАЖЕНИЕ. Писах го и другаде: Едуард Сноудън със сигурност е имал по-малко угризения от редник Брадли Манинг, който осигури материалите за големия удар на Уикилийкс. При следващия решил да разкрие подобна информация угризенията ще са още по-малко. В моралната плоскост нещата излизат извън досегашната схема на шпионажа, предателството и държавната измяна. ВЕЧЕ е ясно, че държавата/властта не само не е свещен абсолют, а може и да върши (и често го прави) откровени престъпления – и ако човек открие, че с клетвата си за вярност към нея всъщност е станал съучастник в престъпление, той има правото да счете тази клетва за невалидна и да откаже да я спазва. Феноменът „-лийкс“ премахва знака за тъждество между патриотизма и сляпата преданост към държавната власт. Затова тези, които са потърпевши (и тези, които се опасяват, че ще бъдат) правят всичко възможно да разбият този процес на ОСВОБОЖДАВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯТА на отделни казуси, и да вкарат индивидуално всеки такъв казус обратно в познатите рамки: шпионаж, предателство, държавна измяна. Те се стремят да не допускат в дебата да се намесват категории като личен морал, гражданска доблест и усещане за отговорност пред обществото. От самия слух за минаване на Сноудън през Москва печелят и Русия, и САЩ: веднъж попаднал между двете, Сноудън автоматично става „ДОКАЗАН“ шпионин и предател. Дори тези американци, които са за свободата на информацията и против масовото следене, биха се запитали – какво по дяволите прави тоя при руснаците? Ако беше отишъл в Еквадор, минавайки през Малайзия и Никарагуа (примерно), нямаше да изглежда като изменник. Руснаците също печелят – защото при появата на някой техен „-лийкс“ веднага ще кажат: ето ги изменниците, сволочи такие, американците си връщат за Сноудън. С което ще пресекат огромна част от потенциалната подкрепа в самата Русия. Разбира се, в цялата работа със Сноудън има и театър – също като този с Асанж. И двамата предпочитат да стоят във фокуса на общественото внимание като преследвани по цял свят, за да предизвикват симпатии; ако изчезнат тотално от медийните заглавия, един ден ще осъмнат като обвиняеми в американски съд (ако не им се случи случка преди това...). Дори не съм далеч от мисълта, че показното минаване през Москва (действително или въображаемо) е част от сделката, която Сноудън е сключил, за да бъде допуснат до безопасно място. Щото в Хонгконг може да цари много готина демокрация, но едва ли има сериозни пречки щатските, китайските и руските тайни служби да действат (ако решат). Явно са предпочели медийния вариант, който в случая им върши по-добра работа