Във връзка с новината за трансфера на бившия шеф на НАП Красимир Стефанов в отбора на Николай Бареков (в качеството му на експерт), публикуваме историята на pippilotamentolka.wordpress.com* - обикновена житейска ситуация с главни действащи лица тя и Красимир Стефанов. Случката е от края на миналата година.
Даваме си сметка, че описаното не е изключение, а стил на поведение за доста българи с власт.
След дълга вътрешна борба дали и колко да се автоцензурирам и настояването на човека до мен да не спестявам нищо, ето ви следната истинска история:
В Америка казват, че има само две сигурни неща, от които не можеш да избягаш - смъртта и данъчните. В България, за мен, това твърдение доби много странно изменение. Историята, която ще ви разкажа, се случи в петък, 13 декември, малко след 3 часа следобяд. Чудих се дали да я споделя с вас. Защото ме е страх! Не съм предполагала, че ще го кажа, но ме е страх. Да не ми почукат ДАНСъчните на вратата.
Съпругът ми все ми казва (с оглед на обективните обстоятелства), че някой ден, както я карам - да правя забележка на шофьорите, които не спазват правилника за движение - ще си изям боя. Но не очаквах, че действителността е толкова страшна, грозна и би ми се представила с двойната си гуша.
Вървях в петък, тринадесети, по бул. "Христо Ботев". И понеже нашите улици, поддържани с нашите данъци, не позволяват да стигна до този булевард с детска количка, носех бебето си вързано до мен, в слинг. Трябваше да пресека булеварда и, като примерен гражданин, отговорен и за живота на детето си, тези неща ги върша само на пешеходна пътека.
Пресичах, колите спряха, за да мина. И точно, когато пътеката трябваше да свърши в тротоара, на пътя ми се изпречи спрял върху нея огромен черен джип. Беше толкова дълъг, че заемаше цялата ширина на пешеходната. Трябваше или да заобиколя отзад, или отпред.
Избрах да го направя отпред. Но, както винаги, реших да вербализирам възмущението си спрямо водача в спрялото МПС. Чукнах на стъклото и в този момент отвътре срещнах поглед на неприятна изненаданост, гарнирана с досада.
- Спрял сте на ПЕШЕХОДНА ПЪТЕКА! Това е пешеходна пътека! - в този момент се загледах в шофьора - очила със златисти тънки рамки, двойна гуша и волева брадичка с дупка по средата, като на супермен. Не ми бе нужно много време, за да се сетя, че тая физиономия аз я знам - господин ексшефът на данъчните инспектори, господин настоящият депутат от ГЕРБ Красимир Стефанов. Истински супермен, който с депутатството вече се е приземил на джип.
Отговорът от вътре беше нещо от сорта на "Я се разкарай ма!" или поне езикът на тялото това говореше, защото отвън няма как да се чуе какво се говори в огромната машина.
- Ама как ще спираш на пешеходната пътека, какъв си ти! - за разлика от всеки друг път, когато влизам в пререкание с някой, спрял неправилно, този път странно не вдигнах кръвно. Изумена бях от отношението на човека вътре, на който аз и вие плащаме заплатата, който е избраник на народа, за да му слугува. Поведението му беше като на същество, което изобщо не иска, не може и няма как да проумее каква е болката на човек, като мен. "Гледай си работата", "Разкарай ми се" и каквото и да е казвал отвътре лъхаше на досада и възмутеност, че някаква от улицата мърла му държи сметка.
Все пак трябваше да си продължа по пътя. Както казах, бях решила да мина пред изпречилото ми се превозно средство. В момента, в който правех крачка пред джипа, господин депутатът отпусна съединителя и колата мръдна напред и аха да ни подпре - мен, гражданинът, избирателят, жената, майката и бебето което носех.
За съществото зад волана аз и детето ми бяхме нещо, към което той си позволи да придвижи колата си, за да ме сплаши, за да покаже силата и превъзходството си. Дали би ни сгазил?
- Ти луд ли си?! Ти не виждаш ли, че пресичам! - лелката на мястото до шофьора ме гледаше с отвращението, с което би гледа лайно, залепнало по ботуша й.
На въпросите от познати, защо не съм извадила телефона, за да снимам героя от случката, номера на колата му и местоположението, какво отговорих? В онзи момент изобщо не се сетих за никакъв телефон, никакво снимане. Аз бях микроб, който трябваше да се оттегли, за да се спаси - или снимката щеше да е последното нещо в живота му... а, да, и този на детето му.
онзи момент аз за първи път се сблъсках с някой, който можеше и да ме бутне с колата си. Защото той е "господин депутатът". Всички знаем - година-две условно, максимум, колко му е!
В този ден разбрах, че някой би ме сгазил, за това, че му казвам, че нарушава закона. Този някой е господин депутатът, народен представител. Той даже би сгазил дете, би сгазили бъдещето на тая държава. Грешка, пардон. Даже две грешки!
"Тая държава"?!
Не, няма тук държава. Държавата е мъртва и с трупа й се хранят господа депутатите. Не е държава нещото, в което данъчен става депутат от партия, която довчера уж е проверявал. Не е държава тази, в която "господин депутът" има пари за кола с капацитет да гази хора. Все пак със скромната си заплата от две хиляди на месец (както каза колегата му Атанасова същия този петък, по повод екскурзиите на друг депутат) и с довчерашната си заплата на данъчен...
Но предполагам, той такава кола ще отрече да има. Има я някоя негова далечна, пето до десето коляно стринка. Той, господин ексданъчния, тия номера ги знае.
"Бъдеще"?!
Не, моето дете в тая държава няма бъдеще. Ще се погрижа за това дете бъдещето да не е тук, където слугата на народа може да си позволи дори само да си помисли да сгази гражданин. Бъдещето на това дете трябва да е другаде.
Бъдещето на всяко едно дете в тая държава трябва да е другаде. Там, където за постъпка като тази си, "господин депутатът" би си направил сепуко, би подал #оставка, би бил съден за заплаха за саморазправа.
Но какво ви занимавам, чудо голямо. Оцелях, ей! Оцеляхме!
Супершоу "Газим България" продължава и утре, на Вашата улица и във Вашия град!
