Ще кажа две неща, които смятам за особено важни покрай случая с майката и борец за социални права Красимира Обретенова. Тя преди няколко дни напусна България, заедно с болната си дъщеря и замина да търси социална подкрепа в Холандия.
За да припомня контекста, нека добавя още, че като бивш журналист и настоящ родител, посветен на грижите на обездвиженото си дете, тя от години води достойна и изключително тежка битка с институциите в уж демократичната ни и респективно социално ориентирана страна. Прави го в името на това деца със специални физически и образователни потребности да имат някакво подсигурено битие и достойно бъдеще.
Откъдето и да погледнем тази борба, тя е епична, а случаят с Красимира и нейната дъщеричка Пасионария е само един от многото, с които държавната система трябва да работи. И с които почти не работи, както стана ясно и покрай решението на майката да емигрира с детето си.
На тези усилия и тази битка свалям шапка!
И в случая не мога да не спомена нещо, над което е добре да се замислим. Сетих се за него още като прочетох информациите как премиерът се бил разплакал, като разбрал историята й. Всъщност емоционалната реакция на Бойко Борисов беше първото нещо, което сме смути. И то не точно неговият плач, колкото медийното му разтръбяване.
В един момент отвсякъде ни бомбардираха с "новината" как, видите ли, коравият Зоро на българската политика, мъжът, пред чиято сила и Европа си наляга парцалите (перифразирам една реч на Юнкер), баткото на нацията се бил просълзил от мъката на една обикновена майка покрай нейното страдащо дете, виснало на държавния врат.
И тази мантра за разчувствания премиер така завзе пространството, че стана по-важна от основната новина - че жената напуска гетото! Че си бие камшика, както се казва, че се пръждосва, че се спасява, че се изнася, маха, изтрива, разкарва - както искате го наречете! При това, не защото много й се живее в Холандия, а защото в родната България детето й е обречено на сигурна, мъчителна и недостойна смърт.
Това е истината и това е новината, която трябва да се тиражира! Защото поне за мен сълзите на премиера доказват само едно - че може би все пак е реален човек с някакъв вид емоции.
Понеже като гледам управлението му и масовата подигравка с правата и достойнството на гражданите в поверената му от тях самите държава, имам доста сериозни съмнения по отношение на това. И да, ходенето на църква и публичното посещение на разни там водосвети и религиозни празници не е индулгенция за очевадна политическа нехуманност. Да не кажа дори, че напоследък е доказателство за нея.
Трябва ли ни на нас обаче разреван и разчувстван премиер?! Не, не ни трябва. Трябва ни действащ политик, който вместо да се просълзява или въпреки емоционалната си човешка природа, успява да променя не само закони и политики, но и социални нагласи и вкоренени вярвания.
Политик, който да предлага решения, за да задържи майки и деца като Красимира и нейната Пасионария, вместо със сълзи на очи да им помахва с цяла кърпа на летището. Нужен е премиер, нужен е социален министър, нужна е цялостна стратегия, която най-после да превърне онези отегчени и безчувствени пионки от социалната администрация в професионалисти, които не са забравили, че работят с хора в страдание. И които, дори и да си поплакват над тъмната страна на живота, в която им се налага да пребивават ежедневно, бършат сълзите и правят неща.
Толкова за ПР-а на господин министър-председателя, така настойчиво инжектиран в обществото покрай крайното решение на една поредна отчаяна от държавата си българска гражданка.
В тази история обаче има и един друг аспект, много по-важен дори от сълзите, плъпнали в премиерските очи. Не планирах да заговоря точно сега точно за това. Но понеже много мои колеги отбелязаха също несъответствието, за което смятам да говоря, реших да го изрека публично с целия риск на онлайн и живата омраза, които ме чакат в нисък старт наоколо.
Ето какво имам предвид.
През 2010 година Красимира Обретенова публикува едно трогателно писмо до Ани Салич в тогавашното й качество на журналист, лице на благотворителни кампании и водещ на “Великолепната шесторка” - шоу, което се представяше като изцяло заето с благотворителност.
В писмото, озаглавено в някои медии "Срещу цинизма на “Великолепната шесторка” и “Байландо”", обосновано, сериозно и гневно се поставят въпроси за финансиране, критерии за помощ, морал и показност при благотворителни акции и държавна социална политика.
Силно писмо, хваща те за гърлото, написано от реален човек, който знае какво говори. Точно затова ужасно смутително беше тогава, остава и сега, една доста сериозна тема в него - съпоставянето на помощта от държавата и НПО-та, отдавана на роми и ромски деца с тази, отпускана на семейства с деца инвалиди.
В текста на писмото по този повод се казва, цитирам:
"Като медия трябваше да знаете, че няма страна в света, която да може да осигури ресурс да интегрира такъв огромен брой хора, които само и единствено се размножават, за което плаща 2 милиона работещо население от 7 милиона граждани. За богата държава с 30 млн. население 2% неефективно население е поносим социален казус - но за бедна държава със 7 млн. население с 10% интензивно размножаваща се примитивна общност с нулев обществен потенциал - няма социално спасение, а цифрите са относително точни."
Права е Красимира Обретенова да пита държавата за нейната липсваща социална политика за интеграция и социализиране на ромското население, но не е права да определя тази общност като “интензивно размножаваща се примитивна.. с нулев обществен потенциал”.
Защото подобен род квалификации автоматически игнорират човешкия елемент, хуманността, за която всъщност трябва да става дума. И така вместо правилно акцентът да падне върху мълчанието на институциите относно проблема с малцинствата и нехайството по отношение на политиката и работата с тях, той отива в посока "не давайте на тях, а давайте на нас".
Което, извинете, не е решаване на проблема, да оставим настрана дори сълзливия факт, че не е човешко.
За подкрепяне на тезата си госпожа Обретенова казва в същото това писмо, че това мнение се подкрепя и от голяма част от прогресивната ромска общественост. Ами не, не е така. Те подкрепят истината, че държавата е абдикирала от малцинствената общност, като си затваря очите пред ранните бракове, пред неграмотността, пред нецивилизованите практики в гетото, които за удобство предпочита да нарича "обичаи и традиции".
Но прогресивната ромска общност не подкрепя призива "Не им давайте социална подкрепа", защото това е чисто и просто геноциден лозунг. Не им давайте, защото са непрогресивни. Не им давайте, защото се женят рано и раждат по много, "размножават се" бързо. Не им давайте, защото са необразовани. И в този ред на мисли накрая ще е "не им давайте, защото са черни на цвят".
Създаде ли се подобен разделителен критерий и и плъзне ли той в обществения ум като легитимен, само защото е чут от устата на една истински страдаща и бореща се майка, крачката до прикрит, а после и до откровен фашизъм е малка.
Защото той е провокиран от много семпла и затова и толкова смилаема логика - логиката на гледането в чуждата паница и сравняването. Един вид "не е правилно да им давате, те не заслужават, затова дайте на нас - ние заслужаваме". Всички болни, бедни, неподдържани от държавата нейни граждани обаче заслужават - това е принципът на демократичното общество и ако ще леем омраза към някаква част от него, вместо да потърсим причините тя да е такава, нещо много важно сме пропуснали в развитието си.
Пропуснали сме например да попитаме къде отиват всички европейски средства, отпускани за програми за обгрижване на болни деца и подкрепа на техните семейства. Пропуснали сме да поискаме точна сметка за социалните разходи в тази държава и пренасочването им към нечии лични, ненаситни джобове.
Защото като сочим пак за виновни ромите, като ги наричаме примитивна общност (разбирай "диваци"), не градим нищо. Само рушим и насаждаме омраза, която и без това вече ни е начин на съществуване.
За подобен коментар в Холандия, където от сърце се надявам Красимира и нейната дъщеричка да намерят нормално отношение и държавна грижа, за подобен коментар има съд.
Адекватният призив е друг - работете с тези хора, образовайте ги, накарайте ги да излязат от гетото и да се почувстват част от тази държава, за да станат достойни нейни граждани, които да могат наравно с всеки друг гражданин да се възползват от предлаганите на всички равни и адекватни мерки за помощ.
Всичко останало е зле разбрано човешко право, лошо интерпретиране на обществен проблем и опасна недалновидност.
Помислете! Всички, които имат терминално болен човек в семейството си, биха се борили със зъби и нокти за лечението му. И основателно биха изригнали срещу системата или лекар, който им вдигне рамене и им каже, че не си заслужава да се инвестира в болния, защото така и така скоро ще умре.
Всички бихме се възмутили от дъното на душата си и бихме скокнали (поне се надявам!), ако утре някой каже на Красимира и майките като нея, че в здравето на децата им не е основателно да се инвестира, защото те така и така няма как нито да работят за него, нито да му плащат данъци.
Че това не е ли същото като с онези “примитиви” с нулев социален потенциал, за които Красимира говори?! Същото е. И критерият остава порочен.
Та премиерът, вместо да се просълзява от майката и детето, които политиката на отхвърляне в тази страна, е прогонила, да вземе да си види социалните дейности и хората, които отговарят за тях.
А хората, в чиито семейства има социален случай, за който държавата ни е длъжна да се погрижи, да спрат да си гледат едни други в паниците и да започнат да виждат цялото и голямото. Иначе пак нищо няма да стане и ще си останем на едната вечна, огнена и дръзка българска омраза.
