Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Де е духът ни?

Кога непрекъснатото търсене и плагиатстване на безсмислени снимки в „социалната мрежа" се превърна в единственият ни начин да се изтъкнем в „обществото"
Кога непрекъснатото търсене и плагиатстване на безсмислени снимки в „социалната мрежа" се превърна в единственият ни начин да се изтъкнем в „обществото"

През последните дванадесет години забелязвам, предимно чрез себе си, колко рязко се е видоизменила идеологията ни - на нас, младите.

Спомените ми преди появата на интернет в България са доста избледнели с времето, но не мога да спра да мисля за това колко силен беше духът ни тогава и колко крехък е днес.

Въпреки че се плашехме от тъмното и „дядо Торбалан", като че ли тогава бяхме най-безстрашни отвсякога. Притеснението какво мислят за нас и дали ще се харесаме на другите бяха неща, които не ни засягаха, а сега олицетворяват едни от най-големите ни страхове.

Като малки смятахме, че ние сме най-добрите във всичко и че е невъзможно да бъдем победени. А ако това се случеше, отделяхме минимално време да се само съжаляваме и подценяваме и насочвахме цялата си енергия над това отново да се издигнем на върха, без дори за секунда да помислим, че е възможен провал.

Какво се случи с нас?

Кога настъпи моментът, в който си казахме „това е трудно и ако се проваля, ще изглеждам зле в очите на хора, за които не ми пука"? Кога непрекъснатото търсене и плагиатстване на безсмислени снимки в „социалната мрежа" се превърна в единственият ни начин да се изтъкнем в „обществото". В този процес на изграждане на несигурност са замесени много хора.

В началото ни учат да се подчиняваме на родителите си. След това, когато родителите сметнат, че сме достатъчно големи, ни изпращат при учителите за да ни научат как да се подчиняваме на тях. Накрая излизаме от гимназията с промити мозъци на ошлайфани машини, готови да се срещнем с едно манипулативно общество, с единственото си налично оръжие, а именно - как да се подчиняваме.

И чак когато натискът стане прекалено силен, започваме да се свестяваме от "будната кома", в която сме живели близо дванадесет години. Проблемът е, че сме лежали мирно и послушно толкова време, че мускулите ни са атрофирали, а връщането към онези чисти детски идеали изглежда невъзможно. Така, принудени да живеем в един робски свят, напълно осъзнаващи колко жалки сме станали. Това е тежко наказание.

Моето осъзнаване започна приблизително скоро

В момента съм първа година студент и уча в частен британски университет за бизнес, тук в София. Само до преди две години още бленувах за кариера свързана с изкуството. Колко интересно се наредиха нещата, нали?

Истината е, че се записах в този университет предимно по моя инициатива, но няма да лъжа, че това бе начин да получа признание от родителите си за това, че съм решил „най-накрая да порасна". Как започнах да осъзнавам, че нещата които правя всъщност задоволяват нечии чужди, а не моите интереси?

В този университет попаднах на среда, коренно противоположна на тази, с която бях свикнал. Таксите тук са доста високи и само определени хора имат възможността да се запишат. Става въпрос за момчета и момичета от доста заможни семейства причисляващи себе си към така наречената „upper class" или „висша класа".

Конфликтите на интереси се задълбочиха и всеки един поотделно се опитваше да постави своето превъзходство върху възможно най-много хора. И тъй като никой не можеше да постави себе си като единственият „alpha male/female" постепенно групата започна да се накъсва на малки лагери с еднолични лидери.

В този момент останах по средата между себе си и няколко групи, които се опитваха да ме подчинят. Колкото и противни да бяха методите за демонстрация на сила на тези индивиди, не можех да не завидя на начина, по който те категорично бяха отказали да приемат поражение.

Защо аз да не мога да се боря също толкова силно за своите собствени цели?

Защо да се крия от всяка конфронтация и телефонно обаждане? Не ми ли омръзна да измислям „оправдания тънки като лист хартия", както пее Eminem в една моя любима песен? Най-важното решение за мен бе да избера най-напред да се подчинявам единствено на себе си.

От там насетне пред мен се откриха хоризонти, за които дори не исках да призная, че съществуват, а камо ли да събера куража да се насоча към тях. Научих се да бъда отново дете, за да продължа да живея.



Най-четените