Вулгарният градски фолклор има един грубоват лаф, посветен на еволюцията. Ще го предадем максимално евфемистично, възпитанието го изисква. Нямало, казват, бивш тъмнокож, бивша проститутка и бивш комунист.
Да знаете - не е вярно. Съвременната дерматология разполага с доста напреднали методи за изсветляване на тена, културната среда позволява жриците на любовта успешно да се преквалифицират в певици, а Партията и Комсомолът захраниха с кадри целия ни политически спектър. Единственото нещо с етикет "бивше", което не може да съществува у нас, е бившият президент.
По света титлата остава пожизнена. След края на мандата държавният глава достолепно се оттегля в миманса, обикаля света, изнася лектории, дава интервюта или се отдава на преподавателска дейност. Така спазва златното правило на катерача. Върхът в кариера вече е покорен; бил си на Еверест, какъв е смисълът сега показно да се напъваш за Мусала? Ето защо бившите президенти обикновено спират с политическото катерене и се отдават предимно на разкази за него, макар че това реално вече никого не интересува.
У нас не е така. Макар формално държавният глава да е натоварен предимно с представителни функции, той неизменно придобива апетит за влияние. Дали възможността да се обръщаш към целокупното население навръх Нова година му дава това усещане, вечното очакване да е коректив на властта, в което на някакъв етап всички се вживяват прекалено или фалшивата роля на обединител - не е ясно. Но президентите у нас много държат след края на мандата си да се завърнат в политическия гьол, откъдето преди това по магически начин са се измъкнали.
Още първият "демократично избран" президент Жельо Желев повлече крак. След като освободи кабинета на "Дондуков" 2, вместо да подходи философски и да се оттегли, както приляга на политически мъдрец, той се втурна да прекроява центъра с формация, наречена Либерална алтернатива.
На изборите през 1997 г. с нея взе 0.32%, което може да се разглежда като звучен шамар и към него самия, и към институцията, която доскоро оглавяваше. След Еверест и една ливада не успя да прекоси, а поне ливадите му се отдаваха.
Следващият президент - Петър Стоянов изигра абсолютно същия етюд. Кратък отдих и после отново решение за гмуркане в парламента и то като лидер на разнебитеното СДС. Председателството му доведе но тоталния крах на политическия субект и едва в последствие дойде момента с лекциите и пътуванията. Парадоксално, но след подобни грешки съветите му не губят ли някак си тежест? Не само, че не покори Мусала, ами и пловдивските тепета му се опряха.
Тези дни един друг бивш държавен глава реанимира политическия си проект с надеждата да възроди собствената си обществена фигура. Начинанието е такова дежа-вю, че в момента, в който собствената му партия спре да го нарича "предател", ще започне да се усмихва ехидно на предизвестения крах.
Левицата отдавна доказа, че не може да се сцепи по този начин. Какво ще стане с Първанов след евровота е много забавно да се наблюдава, защото поведението му е оксиморон. С надеждата да изглежда мъдър политик той всъщност предприема действие, което ще докаже противното. Как после ще сее мъдростта си?
Нищо чудно един ден и Плевнелиев да реши да бъде политическа алтернатива на ГЕРБ, ако структурата все още съществува дотогава. Кой знае...
Какво да се прави, явно властта наистина е наркотик, който не те пуска от хватката си. С всичкото това влияние и търговията, която ти предлага да развъртиш с него. То един бивш цар не успя да устои и слезе в ниското, та какво ли очакваме от група бивши президенти.
Чудим се само не е ли добре да се гласува най-после закон, който да освобождава държавните глави след напускането на поста и от мнимата им роля на твърде значими политически фактори, в която те явно се вживяват в продължение на мандата си.
Не че това ще промени отношението към институцията, но поне ще спаси авторитета им на назидатели впоследствие.
