Eдна сутрин реших да отида на лекцията на моя приятелка. Беше ми криво, защото станах в 9, а можех да спя поне до 12. Но ето как лошото ми настроение се преобърна в ярост.
Мина половината от лекцията и ни пуснаха в 10-минутна почивка, през която в голямата аула влезе една жена. Едва се движеше с помощта на две патерици по рампата към залата. Беше странно, защото си личеше, че не е преподавател.
Изчака да влязат още малко студенти в залата и започна с думите: "Скъпи студенти, аз съм майка на ваша колежка, която има проблем с очите и се нуждае от 5 ампули по 150 лева, което са много пари и не мога да си го позволя... Помогнете ми, дайте каквото можете, за да спася детето си..."
Това бяха думи, изречени със сълзи на очи, които предизвикваха смут в погледа на всеки един студент в залата. В този момент нямаше разграничения между бедни и богати, добре облечени и не дотам добре облечени, изрусени или не - повечето пуснаха в торбичката по нещо.
Погледнах плачещата жена, която просеше за пари в един от най-добре платените университети в България, но усетих, че този смут, който владееше съзнанието ми, се превръща в гняв.
Не знам към кого точно бе отправен - към жената, която просеше по този начин, или към всеки един, който не си е свършил добре работата, че да не се стига до такива ситуации. Като просия в университета.
Гадно ми стана - не защото тези събрани пари може и да не отидат за болното дете на жената, а за самата нея. А защото се замислих какво ли й е коствало да се качи по стълбите с две патерици и да се изправи пред зала с около 200 човека, за да проси пари.
Каква ли воля трябва да имаш - или по-скоро до какво отчаяние трябва да си стигнал - че да го направиш. Всеки си има достойнство и то не се пренебрегва така лесно.
Не само видях болката, срама, унижението и мизерията в очите й, а ги преживях. Жалка е историята, тя ме накара да се замисля как, кой и защо е виновен за това положение. Замислих се дали има смисъл да уча, дали някой ден няма аз да съм жената с пликчето в ръка и да обикалям и излагам себе си на нечовешко унижение.
Съпричастни или не... това е истина. Жалко, но уви.
P.S. И знаете ли, не дадох пари на жената, а трябваше. Все щяха да са й от полза, а джобът ми нямаше да олекне толкова с един-два-три лева. Сега ме е яд, но бях ядосана на себе си, на управниците ни-безделници и на всички около мен. Бях ядосана на живота... и все още не му се е разминало.
