В речта си в памет на жертвите на опита за убийство на американския парламентарист Габриел Гифърдс, президентът Барак Обама призова американците да използват трагедията, за да "изострят инстинктите си за емпатия". Но дали човешката способност за съчувствие - която поне донякъде изглежда се базира на т.нар. "любовен хормон" окситоцин - не е ограничена само до грижа за членовете на собствената раса или етническа група?
Емпатията изгражда чувство за общност със "своите"
Ново изследване, публикувано в изданието на американската Академия на науките, твърди, че окситоцинът повишава предпочитанията на хората към представител на техния собствен етнос, като същевременно - макар и в по-малка степен, увеличава предразсъдъците срещу външни хора.
Най-много внимание в изследването е отделено на изводите за ограниченията на "любовния хормон". Но това, което медиите като цяло пропускат, е колко гъвкави са човешките възприятия за "свои" и "чужди" хора и как етносът не винаги е определящ за това кого те възприемат като "нас" - и кого като "тях".
С концентрирането на вниманието върху окситоцина, социалният му радиус на действие се оказва, че има определени граници. Любовта и доверието, които той насърчава, не са към света като цяло, а само към "вътрешната група" на индивида. Окситоцинът в крайна сметка се оказва по-скоро хормонът на членовете на един клан, а не на всеобщото братство. Психолозите, опитващи се да определят ролята му, сега достигат до заключението, че той е един вид агент на етноцентризма.
Предубежденията на холандците се засилват от окситоцин
В експериментите са участвали холандски мъже, които са получавали доза от окситоцин или плацебо. Изследването по-рано е констатирало сериозни предразсъдъци у холандците срещу мюсюлманите и германците. В първите два етапа на проучването 70 мъже са участвали в тест за неявно асоцииране, който отчита подсъзнателните предразсъдъци, анализирайки времето на реакция при свързване на положителни или отрицателни думи с членове на определена раса или с имена, които се идентифицират с определен етнос.
Сред мъжете, които са получили окситоцин, предпочитанията към сродниците им холандци пред германците и мюсюлманите са се увеличили.
В друг набор от експерименти пред холандските мъже са били поставени морални дилеми, от рода на отказ на достъп на човек до спасителна лодка, за да бъдат спасени петима други. И тук казусът е бил решаван от хора, които са получили или окситоцин, или плацебо.
Приелите окситоцин е било по-вероятно да пощадят мъже с холандски имена, жертвайки тези с мюсюлански или немски имена - докато при тези с плацебо името на потенциалните жертви не е било от значение.
Дали това означава, че расизмът и етноцентризмът са неотделима част от човешката природа, че биологически сме програмирани да сме пристрастни към подобните на нас - и да изключваме тези, които не са? Не е задължително. Предишни изследвания са показали, че определението кой е в групата и кой остава извън нея е изключително променливо.
Гъвкавите дефиниции за "общност"
Проучване от същите учени е констатирало, че окситоцинът прави мъжете по-склонни да вземат финансови решения в полза на членовете на собствената им група - и насърчава защитна агресия срещу членовете на друга група; но в случая е налице допълнителен аспект. Въпросните "вътрешни" и "външни" групи са екипи, създадени от учените за целите на експеримента, но не на база раса или етнос.
По подобен начин друго изследване констатира, че окситоцинът увеличава злорадството при поражение на противника - и завистта, когато печели "външен" човек. Но и в този случай участниците не са били изрично изправени срещу представители на друга раса (всъщност противникът е бил компютър, което не е разкрито на участниците по време на експеримента).
Някои по-ранни изследвания изрично разглеждат въпроса дали расовата или групова лоялност винаги са несъзнателно свързани. В експеримента учестниците виждат съставени от смесица от раси екипи от мъже, разговарящи за конфликт с друг екип. Според едно от условията, членовете на групата са облечени сходно с тези от другия екип - така че няма визуални ориентири за членството.
Впоследствие участниците са помолени да свържат това, което е казано от всеки, с това към коя раса и екип принадлежи. Когато няма визуални ориентири за членството в екипите, участниците обръщат внимание на расата на говорещия и рядко я идентифицират погрешно, като правят два пъти повече грешки в определянето на екипната му принадлежност, отколкото на расата.
Но когато членовете на екипа носят униформи, грешките в разпознаването на екипната принадлежност спадат - което показва, че расата става много по-маловажна.
"Червените дяволи" и мърсисайдци се мразят, но заедно обичат футбола
Заключително изследване подчертава колко гъвкави и сложни са членствата в групи - и как хората определят кой е включен в групата и кой не. В него учените изучават общоизвестните с лоялността си към отбора футболни запалянковци на "Ливърпул" и "Манчестър Юнайтед". Според едното от условията, участниците се ангажират в дискусия за качествата на техния собствен отбор - и след това феновете на "Ливърпул" е било по-вероятно да помогнат на изглеждащ като ранен човек, носещ фланелка на отбора им, отколкото на привърженик на "Манчестър".
Дотук нищо толкова изненадващо - но по-нататък в експеримента събитията се развиват не по план. Ако участниците видят ранения човек, след като са водили дискусия, концентрирана върху любовта им към футбола като спорт, запалянковците е по-вероятно да помогнат на някой, носещ характерното за който и да е от отборите облекло, отколкото на някой, облечен с дрехи, по никакъв начин несвързани с футбола.
Така че въпреки че окситоцинът може да поражда предпочитания към хора, които приемаме като "свои", пред смятаните за "чужди", има много възможности за разширяване на възприятията ни кой е част от това, което американският президент определя като "кръга на нашата загриженост". Може би е трудно той да бъде всеобхватен - но това изследване изяснява, че има предостатъчно възможности да бъде разширен.
