Моят 10 ноември

През вече далечната 1989 г. на 10 ноември баща ми се прибрал вкъщи с викове: "Той падна, той падна". По това време 6-годишният ми брат се почесвал над разни социграчки и искрено се учудил на бащиното истерично задоволство, провокирано от нечие падане.

Аз пък съвсем не съм бил съпричастен към еуфорията, тъй като съм бил на по-малко от две години. Малко по-наясно е бил само най-големият ми 9-годишен брат Христо, който допреди въпросното събитие упорито отказвал да се ъпгрейдне от чавдарче на пионерче.

Той бил толкова решен, когато му дойде времето, да каже "не" на червената връзка, че явно е щял да предизвика големи вълнения у сем. Анастасови, ако онзи не беше паднал. Затова за брат ми Христо виковете на баща ми носели скрито вълнение, макар все още да било рано да се подозира, че падането ще предизвика падане и на омразните пионерски униформи.

"Живков падна"! - ехо, отекващо от уста на уста и от семейство на семейство в размирни за България дни. Някои се радват, други недоволстват, трети (като самия Живков на така популярното днес клипче от освобождаването му като Генерален секретар в YouTube) гледат сащисано. "И сега какво?"

Немалка част от хората, живели с блянове за Запада, толкова недостъпен и така приказно уреден и свободен, очакваха да стане така и при нас. Друга пък директно искаше да се copy&paste-не там, вместо да чака той да го направи на свой ред тук. Почти всички, обаче, бяха обладани от всеобщия прилив на оптимизъм, с веещи се сини знамена в ръка и вяра в по-добри дни.

Отмяната на чл. 1 от Конституцията на НРБ и свикването на Кръгла маса за очертаване на бъдещия преход като че ли дават заявка за реална свобода, но тя скоро е отменена чрез първите фалшифицирани свободни избори през юли 1990.

Ентусиазмът от новото начало бива бързо попарен от неспособността на новата политическа класа да се обособи като напълно свободна и независима от партийната (екс)номенклатура.

Кой какво и кой кого? Последвалите разочарования от начина, по който се случват българските промени, идват да покажат, че с падането на Живков нищо не е приключено. В моя вече съзнателен живот си спомням как у дома, след дълго отсъствие, отново се появи маргарин.

Бяха минали няколко години след онзи боен вик на баща ни и още няколко месеца, в които с майка ми едва смогваха да сложат храна на масата. В тези времена трапезата беше позапълвана от някоя и друга консерва, пратена с колет от приятел в чужбина, но иначе - доста оскъдно. Един от редките случаи, в които се появи майонеза на масата, всички до един се натровихме с нея така че не исках да поглеждам майонеза в следващите 5 години преход.

Докато брат ми беше щастлив, че не трябва да става пионер, родителите ми нещо недоволстваха. Май нищо не беше наред. Баща ми направи няколко къси и няколко по-продължителни опита да емигрира, като след всеки от тях се връщаше все по-нещастен и по-нещастен. Не се получаваше. Ама нищо не се получаваше.

За да се стигне до момента, в който група бандити с пистолети в ръце влезе в схватка буквално пред очите на баща ми, докато на други места се чупеха магазини и коли с бухалки. През това време в училище с децата викахме СДС срещу БСП (все едно е Левски и ЦСКА). Междувременно, тъкмо бяха започнали да се увеличават продуктите на масата, и взеха, че пак спряха, щото видите ли - имало хиперинфлация.

Когато си на 9 и знаеш що е криза, хиперинфлация, "скачащ долар", улична барикада, мандат, предсрочни избори и служебен кабинет, значи определено има нещо гнило. Особено ако си почерпил опита си от първа ръка. В края на 96-а мама ме изпрати да купя яйца и се върнах с 8, за парите, за които  допреди можеха да се купят 10. Това беше хиперинфлация.

"Скачащ долар" беше, когато на мама и тати заплатите започнаха самички да стават равни на все по-малко и по-малко долари. Улична барикада беше мястото, на което големия ми брат (тогава на 16) ограничаваше пътното движение с други батковци и каки в желанието им да блокират България и да свалят БСП. Правеше му компания и 13-годишният среден брат Йоаким. Само аз не получих семейна квота за участие.

"Върнаха мандата, върнаха мандата!" - трудно може да се определи дали виковете на средния ми брат на 4 февруари 97-а бяха по-бурни и радостни от тези на баща ми на 10-ти ноември 89-а.

Със сигурност обаче баща ми вече беше по-скептичен. Не се радваше както преди, може би защото всичко пак щеше да отиде на вятъра, или пък за да не го урочаса. Разбира се, че се вълнуваше - месец по-рано, когато полицията биеше хората на площада, двамата с майка ми висяха над радиото цяла нощ, плакаха заедно от вълнение и се ядосваха, като им се смесваха вълните на "Дарик" и "Витоша".

Честотите на тези - тогава само софийски - радиостанции бяха на 98.3 и на 97.6, а баща ми беше убеден, че от "Витоша" са комунисти, които заглушават отразяването на събитията от "Дарик". Мен тогава ме беше хванало яд на всичко и превъртях цяла телевизионна игра (на SEGA-та, пратена пак от роднини в чужбина) за първи път, а нашите дори не свариха да ме нахокат, че не спя.

Сега 10 ноември идва в някакво суперразлично време. "Помощ от приятел" вече не се асоциира с няколко консерви, пратени в колет от чужбина, а с опция в българския вариант на "Who Wants to be a Millionaire". Молове, Бизнес паркове, ентъртейнмънти, кеч и нов овърграунд стил, наречен поп-фолк, занимава съвременните тийнейджъри в свободното им време.

Левски и ЦСКА пак са обект на раздор, но този път почти без СДС и БСП. Понятието "барикада" често се бърка с едно спряно телевизионно предаване или пък с руския мафиотски сериал "Бригада". По ирония на съдбата, премиер на България е човек, чието минало се свързва и с БКП, и с Тодор Живков, и с карате, и с бухалки, и с поп-фолк.

Новият президент пък е основател на Бизнес парка в кв. Младост. Общият фонд на политическата и социална среда сякаш успява да въплъти в себе си всичко, съществувало досега през бурните 22 години преход. Чувствам го като при писане на училищен преразказ за час по български език и литература - в заключението слагаш сбито всичко, споменато досега.

Брат ми Йоаким създаде семейство в България, майка ми също е в България, брат ми Христо живее във Франция, баща ми преподава в Истанбул, а аз уча в Будапеща. А SEGA-та я откраднаха, когато разбиха апартамента.

#37 янаки 12.11.2011 в 18:25:11

"Той бил толкова решен, когато му дойде времето, да каже "не" на червената връзка, че явно е щял да предизвика големи вълнения у сем. Анастасови, ако онзи не беше паднал." Ето, Христо щеше да опровергае клеветата, че в България е нямало дисиденти, които, като в Полша, Чехия и ГДР, да се опънат на режима! Хвала, Христо!

#38 FRIEDEMANN 12.11.2011 в 21:20:11

Интересна статия,по бих се зарадвал,ако бе писана от някой по-възрастен.Да речем като Бичкията.И мен ме върна в спомени.Бях едва първи клас,спомням си как бях удивен от портретите на Иванов и Гагарин,имаше музайка на стената с играещи деца и огромен надпис СССР .А на всеки етаж огромен фикус.аз стигнах само до чавдарче.Спомням си като падна Живков,как децата в двора си говорехме,вече не сме от БКП,а от БСП .Спомням си как окопавахме училището,стоявахме се преди влизане в час на двора по класове и след влизане в час,се заключваше вратата.Имаше си лекар и зъболекар постоянно на разположение,преглеждаха ни за какво ли не,пък и беше весело като ни съберат в лекарския кабинет.Ами по труд и техника какви ли неща не правехме-ръкохватки,свещници ...Най-любимата ми 6-ца бе по музика,изпитваха ме на тактовете-в кой регион на България в какъв такт се играят хората.Спомням си след това 2-3 клас как трябваше да нося на всеки 15 септември 2кг шипки на класната .Имахме плувен басейн,огромен физкултурен салон и стол където готвеха толкоз вкусно .Спомени много,спомням си как ни учеха да се пазим при бомбандировка(след началото на войните в СФР Югославия).Имахме и часове по безопасност на движението.Децата бяхме задружни,щастливи,играехме на какво ли не-криеница,фунийки,народна топка,джилит,с прашки да трепем пилци,с лагерните колички будехме бабите и бебетата,после ни дърпаха ушите и т.н.Града ни бе кукличка,с фабрики,заводи и предприятия и училища,които като ги завършиш имаш осигурена работа в тези заводи.Работа бол,всеки се познава със всеки(образно казано).Родителите ми си направиха собствен апартамент,купиха кола и ходехме на почивки.Военните заводи в които работеха имаха станции по планините,колко безгрижни почивки/разходки съм изкарал в Рила,ехееее.Може да ви звучи тъпо,но им завиждам на минали поколения.Искаше ми се да съм поживял в онзи строй,поне малко.Да на много им е било зле,конфискувано е имущество(на моите баба и дядо също) в името на ТКЗС-то и т.н.Но хората са живели спокойно.Не се заключваше,играехме до никое време и имаше ред. Сега(последните 20г.) всичко в държавата е деградация.И купоните си спомням много добре,що висене му удрях-живеех до хлебозавод.От него пък колко боза сме пили,леле като се сетя или горещ хляб със сиренце. Сега родния ми град е занемарен от всякаде и няма нищо общо с преди.Хората масово емигрирали.Преди промените бе 60 000 град,а сега един Господ знае само. Самият аз бях в чужбина(САЩ) еми такава бездушевна и изкуствена страна не съм виждал.Не искам да заприличаме на нея,а все там гледат(медии,политици).Една фалшива опаковка е за мен,но това е тема на друг разговор.Който иска да емигрира,нека пробва,на един му харесва,на друг не.Ако щете вярвайте,на мен много неща тук ми харесват. Смятам,че навсякъде в света нещата се промениха след 89-та.А напоследък виждаме,че и Изтока и Запада негодува от системите си на управление и пак може да настъпи някаква смяна. П.С.Поотпеснах се малко,съжелявам,че ви карам да четете толкоз.Просто статията ме накара да се върна в детството си.

#39 sara_4ifutkata 12.11.2011 в 23:34:48

Добри думи, Friedemann. Мерси.

Новините

Най-четените