Либийският град Мисрата остана в историята като сцена на едни от най-кървавите сражения в гражданската война, довела до свалянето на Муамар Кадафи. За три месеца градът беше под обсада. 2000 загинаха, а 14 000 бяха ранени. Година по-късно, тук лекарите водят нова и неравна битка - с посттравматичния стрес на оцелелите и отчаянието им от ситуацията в страната след края на конфликта.
Много от младите мъже не могат да се справят сами с ужасяващите спомени, а има остър недостиг на квалифицирани специалисти, които да им помагат. Психическите заболявания традиционно са тема табу в арабския свят, а Мисрата е от по-консервативните градове. Затова мнозина просто не искат да признаят, че страдат от психози, депресия и посттравматичен стрес. Заболяванията се задълбочават и от липсата на промяна в новата освободена от Кадафи Либия.
Ръководителят на катедрата по психология към местния университет д-р Халед ал-Мадани вече година се опитва да създаде адекватни условия за психиатрично лечение. По думите му само един психиатър от Триполи посещава редовно града. Същевременно, скорошно проучване сред 200 загубили домовете си през войната хора е показало, че 17% от тях имат посттравматичен стрес.
Един пациент
В медицинския център „Ал Уазрак" единственият психиатър приема пациент. Ахмед (името е сменено - бел.ред) преди революцията бил студент по право, който имал и почасова работа. Очите му са хлътнали, а погледът - равнодушен. В лицето му се чете отчаяние. Ахмед има остра депресия и за първи път се среща с лекар, за да говори за нея.
„Изгубих много хора по време на битките. Много момчета умряха. Много изгубиха крайници и станаха инвалиди или ослепяха", разказва той. Не може да спи добре, чувства се изолиран. Краткият разговор с Ахмед показва ясно разочарованието му от постигнатото от либийската революция.
„Чувствам, че загиналите през войната са умрели за нищо. Със сигурност те са мъченици според нашата религия, но мисля, че са загинали напразно и това ме доведе до депресия. Аз за себе си чувствам, че живеех по-добре преди революцията", признава той.
Преди той се е занимавал и с търговия в чужбина, а сега даже не може да получи изходна виза. В най-мрачния си момент опитал да се самоубие - действие, напълно забранено от исляма. „Преди революцията имах амбиции (...) Нищо не е стабилно в страната", споделя Ахмед.
Да критикуваш революцията в един от нейните градове-герои само по себе си е опасно. „Естествено, че няма свобода на словото. Аз съм от Мисрата, баща ми и дядо ми - също, но не мога да критикувам революцията, даже във Facebook", смята той. По думите на Ахмед, ако публично запита какво са получили либийците с падането на режима, е много вероятно той и семейството му да пострадат.
Терапията му ще продължи дълго.
Не са само бивши бойци
Д-р ал-Мадани посочва, че макар младите мъже да съставляват основната част от пациентите му, няколко жени също са потърсили помощ. Една от тях често изпада в пристъпи на страх, че ще бъде убита или изнасилена. Опитвала е да отнеме живота си три пъти.
По време на гражданската война, лоялни на Кадафи бойци от съседния град Тавергха извършили множество изнасилвания, а също и други жестокости, сред които кастрацията на заловени от тях мъже. Заради това с победата на бунтовниците всички хора от Тавергха били прогонени и сега живеят в импровизирани лагери.
