В притежаваното даже от Черната Златка томче "Речник на общата ни култура" авторът Дитрих Шваниц обяснява по много интересен начин класическата комедия - чрез демократичните процеси в една държава.
Цитирам по памет: "Водачът на опозицията примамва, против волята на старите господари, тяхната дъщеря (избирателите). Той я привлича на своя страна с чар, обещания и младежка жизненост в предизборната борба и подлага старите на комична терапия, докато във вечерта на изборите те прозрат, че дъщерята отива при младия победител, който ще поеме управлението и ще наследи досегашния владетел. Накрая разделеното общество се помирява със себе си и с новото правителство".
Но българските избори не са класическа комедия. Тук водачът на опозицията най-общо казано не си пада по чужди щерки и затова не вкарва никакъв чар. Когато властта някак му пада в ръцете, старият владетел не е прозрял нищо и се е затворил вкъщи, за да гледа мачове "сам като куче". А обществото, насред всичкото това, не иска да се помирява с нищо и с никого. Май към по-тъжен жанр клонят нещата.
При все това, нощта на вота е театър. Има декори - половин дузина импровизирани студиа във фоайетата на НДК, разгърнати като щандове от коледния базар (който навремето беше много як). Всеки си е викнал събеседници, насред целия панаир работят камери и сигурно по телевизията си прилича на предаване.
Долу неусетно за самите тях, едни хора са станали статисти в нечия хореография с огън и побой, а из коридорите се стрелка разноцветен оркестър - с камери, ритмично щракащи фотоапарати, бели обективи, черни обективи, големи светкавици, малки светкавици, удобни раници, неудобни чанти, прегрели лаптопи, бъгнати таблети, препълнени диктофони, екстендери, 12-сантиметрови токове, панталони с ръб и, и, и... Строени пред микрофоните или насядали пред масата за партиите, те чакат.
Чакат артистите. Действащите лица, които заради вица може да минат преди всички и да опънат своя зелен транспарант, защото знаят, че никой няма да ги дочака иначе. Актьорите с поддържащи роли от протестите, които акапелно (със спрени микрофони) надвикват шума в залата, както са надвиквали колите на Орлов мост, но често и здравия си разум преди няколко месеца.
Всички те са само загрявка за главните комедийни герои. Те нервно се разхождат по коридорите преди да излязат на сцената. Най-характерно за тях в този момент е, че изглеждат нормални хора със собствен живот.
Представлението започва и в името на веселбата, вторият е първи и се чувства като такъв. В мига на кулминацията, всяко лице на масата за победители и победени изразява коренно различна емоция - от по детски чиста радост до открита неприязън към околния свят. Толкова всеобхватно и универсално. Точно като за бъдеща управляваща партия.
Велик театър. Искам пак.
