Студено е, а слънцето може и да не се покаже на сутринта. Тъмните сенки, влагата и белите стени, пропити от мириса на марихуана и цигари обгръщат цялата стая. Живея в истинския Амстердам, не онзи с проститутките и кофи шоповете. Sin city, както му викат тукашните из крайните квартали.
Събуждам се и се опитвам да намеря смисъл, онази мисъл, която ще ме вдигне от леглото и ще ми помогне да изляза и да победя. Не я намирам, псувам и ругая, докато се опитвам да отворя очите си. Оглеждам се наоколо - дим, мръсни дрехи, боклуци, празнота.
Чакам някоя врата да се отвори и да видя приятел, познат, ала и това няма как да се случи. Водя въображаеми разговори с хората, които ми липсват. Свободното си време прекарвам на въртящ се диван, а срещу него има огледало.
Виждам бледа, отслабнала сянка на човека, който бях. Рошава коса, брадясал ... Спомням си слънчевите безгрижни дни, но силна гръмотевица ме връща в реалността. Дърпам завесата. Отново вали, отново вятърът превива дърветата и огъва хората. Опитвам се да се приведа във вид... Всъщност има ли значение.
Говоря си сам и търся думите, които ще се сетя, и ще успея да погледна по друг начин на нещата. Не ги намирам.
Прекарвам десетки часове седмично пред това огледало, не защото няма с кой да си говоря, а защото няма какво да науча от околните. Дойдох с огромното желание да науча нещо, да изкарам образованието си и да работя. Осъзнавам, че няма да се справя.
В университета е пълно с хора, загубили човешкото, маршируващи кукли - обучавани, следени, вече научени, че единственият начин да успееш в живота е, ако работиш всеки ден от 9 до 17 часа.
Лицата им, както и моето, са изморени и бледи. Точно в това не исках да се превръщам, точно това се надявах да избегна и все още се опитвам. Започва и денят, умело запълнен с лекции, чийто край едвам дочаквам. По повечето предмети имам домашни, проекти, доклади. Сграбчили всяка свободна минута, постоянно напомнящи ми, че каквото и да правя, винаги има още нещо.
Есенни листа покриват пътя ми към вкъщи и осъзнавам, че не съм бил щастлив от доста време насам. Музиката ме спасява, слушам песни, които ми припомнят безгрижните дни. Хладното слънце едвам се прокрадва измежду облаците. Усмихвам се, защото ми става топло и приятно. Спирам на мостчето над реката и обръщам глава назад. Осъзнавам, че мразя всичко в онази сграда. От преподавателите, през местните, до храната в кафенето. Погледът ми се премества към общежитието, което ме е приютило.
Жълто-бяла сграда, сравнително голяма, апартаментите са отдавани под наем на студенти и чернокожи. Недобро място нощем. Едри капки дъжд ме връщат в реалността, на средата на алеята за колоездачи, а облаците над мен стават все по-тъмни. Не успявам да изпреваря дъжда и се прибирам мокър, вземам горещ душ и пия витамин C, защото ако се разболея, ще е наистина "чудесно".
Сядам на дивана и паля цигара, изпускам дима и проследявам движението му. Хаотичен и същевременно спокоен, намира мястото си в стаята ми. Денят свършва за повечето, но не и за мен. Сещам се, че цял ден не съм ял нищо. Две филии може би? Не мога да се сетя. Приготвям си спагети, защото е лесно и бързо, ако имам време и желание - омлет!
Хапвам, пия сок, поемам дълбоко въздух и сядам на евтиното дървено бюро, заобиколен от хиляди страници, учещи ме как и какво да мисля. Замислям се за живота и се сещам за един цитат: "Няма по-безнадеждно поробени от онези, които фалшиво вярват, че са свободни". Питам се дали фактът, че имам различно мислене, ме прави по-добър или лош човек.
Отговорът идва след секунди. Съжалявам, че не мога да бъда като другите. Съжалявам, че искам да съм щастлив. Иска ми се да си поговоря с някого, но съквартирантите ми са в почивка, няма какво ново да кажа на приятелите си във Facebook, просто защото всеки ден е еднакъв. Забравен съм. Паля цигара и сядам да уча, надявайки се един ден да намеря смисъла на това. Стаята се изпълва с дим, изчезващ както надеждите ми да се справя тук.
Забравям самотата, студа и Амстердам - и отварям учебниците. Апартаментът е пуст и прютява всичката тишина на света. Нищо не се е променило, няма и изгледи да се промени.
Така ли ще живея още 1 месец ... година ... три?
Тази история леко наподобява живота и в Брюксел. Там също е доста дъждовно и много романтично. Нали знаете, приказката е с друг начин на поведение и виждане на света. Именно и там е СТУДЕНтски живота.
Meteora хехе, много забавна случка Аз съм им голям фен на ирландците, до сега не съм имал колега ирландец/ирландка и да са били кофти хора. И отново да повторя съвета си за милото дете в Амстердам, на което му било скучно: - Стига се гримира пред огледалото по 5 часа, ами земи си намери някоя почасова работа. Пък барим понаучиш и малко холандски, за да се запознаеш с хора, да си намериш приятели, които да ти слушат депресиращите вопли.
Айде и аз да се включа със съвет към автора: Младеж, смени дилъра, сегашния ти продава някакво депресарско масе. Може и да го "друса" с паркизани и т.н.
Прочетох коментарите, страхотни са, и съм сигурна че са ти помогнали много Иване. Само искам да обобщя че истината е не само една. Вярно е че са като роботи, пчелички, направени по калъп, мислят, говорят и се държат по един и същи начин, с едни и същи фрази, безралични, не изразяват емоции, още от гимназията излизат така. Съгласна съм с коментара на Шаро, №32, много добре е казано, и само човек живял известно време в западния свят, а не само посетил като турист, може да констатира това. (Наскоро прочетох надпис пред една църква - когато в усилията си за успех се бориш, печелиш целия свят но губиш душата си).Това е особено вярно за Северна Америка, (дори и Китай, Япония, и там живеят за да бачкат), но за Европа в доста по-малка степен. Европейците знаят как да живеят и са запазили човешкото в себе си, поне досега. Така че радвай се че си там на два часа път от България, като те стегне шапката да можеш да си ходиш и да се зареждаш. Аз съм от доста години емигрант на по-далечно място и си идвам доста рядко. Онзи ден гледах снимки в фб на Троян, Котел, Балкана и ми стана страшно мъчно, толкова тежко и мъчно че с думи не може да се опише. Толкова уют и топлина има в тази нашта природа, в тези къщички с червени покривчета, каручките с магаретата, билките които никъде ги няма с такъв аромат, какъв е този хумус в почвата, че дава такава вкусна храна дето няма дори и в Гърция. Спомних си като малка как сме обикаляли с колата проходите, селата, аромата на Балкана, как беряхме лешници, как месихме домашни питки и петела ни събуждаше сутринта. Това никога повече няма да се върне, и няма да е същото. Сега живея в бетонното царство! Мисля си че сега знам значението на думата носталгия, какво значи наистина да изпитваш носталгия, и че наистина може би трябваше да дойда тук в празната земя, за да разбера какво значи България за нас, които сме израстнали в нея. Но лошото е че и в България нещата вече никак не са добре. Какво да се прави, духът на времето е друг, всичко тече, всичко се променя. Иване, това отчаяние което изпитваш е само в началото, после ще виждаш нещата с други очи. Нормално е, всяко начало е трудно. Искам да ти припомня без да те укорявам, кое е превърнало маймуната в човек - ТРУДА. Различните оръдия на труда са дали имената на различните епохи в еволюцията на първобитния човек - бронзова и тн. (Това го пише и в учебниците по история 5 клас!). С други думи ако маймуните само са седяли по цял ден и са се гледали и чесали - нямаше да има хора. От статията разбирам кое те дразни, самотата, липсата на социален живот и пр, но не става ясно какво точно искаш от живота си, кое би те направило щастлив, какво представлява едно пълноценно прекарване на времето за теб, в кое виждаш ти конкретно смисъла. За да намериш смисъла, първо трябва да откриеш себе си, мисля че това ти е проблема. Задай си въпроса в коя професия искаш да се реализираш, останах с впечатление че насила учиш там. Ходенето на работа от 9 до 5 е много приятно ако харесваш това което правиш ,ако се чустваш мотивиран и полезен. Чрез труда човек узрява, развива качества като воля, търпение, социални умения, отговорност, оргазнизация, концентрация и др. Само ако ги имаш тези качества, могат да ти се случат и други неща по-нататък- други възможности излизат и тн (теорията за спиралата на живота - едно нещо не може да ти се случи без да си преминал предишните етапи). Трудът също има и лечебен ефект - ДЕПРЕСИЯ СЕ ЛЕКУВА САМО С ДЕЯТЕЛНОСТ, а не с хапове. Сега се сещам и за теорията за мозъчното развитие. Човешкият мозък достига пълноот си развитие едва след 25 - та година. Това което наричаме узряване. Това е причината поради която тийнейджърите се интересуват само от игри, забавления, купони и др. Не знаят какво искат от живота си, не им се работи, вземат погрешни решения и тн. След една определена възраст обаче човек вече изпитва нужда да работи, да бъде градивен и креативен, да е от полза на себе си и другите, да се грижи за дргуите, да има цел. Това е психологическа нужда (Маслоу, Роджърс), свързана с умствено и хормонално улягане и съзряване. Разбира се, различните хора се развиват с различна скорост, по-бързо или по-бавно. Има някои остават цял живот в пубертета. Но Иване сега когато вече си самостоятелен, бързо ще помъдрееш и само след две години ще поглеждаш с усмивка назад. Няма нищо по-хубаво от това да си самостоятелен и сам да избереш пътя си, това е истинската свобода. Така че действай, инак после ще си казваш защо не си направил това и това...Желая ти успех! П.С. Поздравления за статията!