През 1789, месец преди щурма на Бастилията, между членовете на Националното събрание на Франция било въведено ясно разграничение: привържениците на краля и религията седнали от дясно на председателя, а революционерите - от ляво.
Пресата по онова време харесала разделението и започнала да употребява посоките в политически контекст. Когато няколко години по-късно в Законодателното събрание на страната депутатите трябвало да си изберат място, колебания нямало: дясната част на залата останала за защитниците на конституцията, докато местата вляво били заети от иноваторите.
Реално погледнато, новите десни нямали много общо с предишните, но принципът останал - дясното и до ден днешен се схваща като консервативното гнездо на стария ред, докато лявото би трябвало да е революционно по своя характер.
Това щеше да е добро начало на политически анализ, ако пред нас не стоеше непосилната задача да дефинираме в родни условия кое точно е старият ред и кое - промяната.
Още в зората на демокрацията, онези, които държаха всички властови лостове и икономически механизми на държавата, получиха етикета "леви", заради някакъв архаизъм в името на партията им, отдавна изгубил смисъл за самите тях; потисканите от режима безпарични адепти на свободата пък се припознаха сами като десни - най-вече на принципа на противопоставянето и до известна степен от носталгия.
Така ние неизбежно имахме ляво и дясно като парламентарни столове, но всъщност налице беше дясна левица и лява десница (последното днес наричаме "автентична"). Заради изначалното усукване на терминологията, и досега трудно се ориентираме в партийните политики, ако субектите не носят в имената си фалшиви етикети.
Основният проблем при посочването на дясното в България е липсата на реално ляво. Как да се самозачене нова десница, като червеният капитал и охранителите му винаги ще са по-мощни от нея и следователно по-десни, каквато и риторика да упражняват.
ГЕРБ не е истински дясна формация, защото по нищо не се различава от сиамския си близнак БСП, освен по страната на срастването. По същата причина и на Позитано 20 не са леви, въпреки значките по реверите.
Заедно те са особена амалгама от социален популизъм и родово-общинен капитализъм, който фаворизира приятелски кръгове. В дебата за дясното ние пропускаме нещо съществено - наложително е едновременно с него да се преизгради и лявото, без думата да буди негативни асоциации. Защото лявото в лицето на т.нар. партии на протеста, социално неравнопоставени, еколози и граждански либертарианци претърпя абсолютно същия неуспех, както и десницата.
Тези дни отляво и отдясно (този път в неполитически смисъл) слушаме за края на "автентичната десница". Само че мнозина забравят, че тя беше прогресивно движение, толкова пъстро по своя характер, че представляваше много повече "автентична левица" отколкото "десница".
Днес хората, които смятат да я възраждат, трябва да внимават за същите подводни камъни, които потопиха и предишните субекти. Самоопределянето не бива да е принципа анти-БСП, (по-старата форма се наричаше "антикомунизъм") което съвсем не означава автоматично "дясно".
Ако обединението е на неясни принципи, създаването на ново пъстроцветно СДС ще повтори същата съдба като старото, тъй като само няма да знае десница ли е или левица. Ето защо е най-добре първо нещата да се случат, а после да им се лепи етикет.
Тръгнем ли по обратния ред, по-добре изобщо да не работим с понятия като "ляво" и "дясно". Всеки да сяда където иска, както било предложено и от пра-автентичната десница в Националното събрание на Франция и както всъщност май се случва на родна почва.
