Когато актьор от калибъра на Камен Донев заговори за политика е по-добре да го слушаме.
Хората на и зад сцената много по-добре разбират какво се случва в една държава, отколкото политолози, имиджмейкъри, анализатори и прочее говорещи глави, които (като някакви спортни или сексуални теоретици) разбират играта „по принцип", но идея си нямат какво е да превърнеш чувствата на произволно количество хора в инструмент, с който си изкарваш хляба всяка вечер. Като Камен Донев.
„Нашите политици никога няма да преживеят катарзис, тъй като те не обичат своя народ. За съвременните ни политици мога да кажа само, че те са рафинирани простаци", казва актьорът и драматург и веднага доказва последното си твърдение, като описва подробно простака с неговите липсващ морал, робуване на привидното, алчност и всепоглъщащ егоизъм - облечени добре в скъпи костюми и хитрост, но рядко продукт на можещ ум.
Звучи като писано за театър - виждаш образ, сюжет, обрати. И най-вече можеш да поставиш под прожектора в ролята на простака всеки български политик. Актьорът Камен Донев казва в прав текст това, което анализатори, власт и опозиция никога няма да изрекат - че леви и десни, русофили и русофоби, възвишени и народни, политиците ни са фалшиви във всички роли, освен в една. Тази на простака.
Актьорът и драматург загатва нещо, което е много важно, особено сега, когато се води битка кой ще реституира протеста: хората цяла година са на улицата не само срещу назначението на Пеевски, не само срещу партията на Борисов, не само срещу правителството на Орешарски, не само срещу сметките на някое ЕРП, а срещу носещата всичко това в себе си синкретична простотия.
Тази, която ражда прогнозно отчитане и бързи заеми с 500% оскъпяване за плащането му. Тази, която ти предлага да си слуга в собствения си бизнес или да фалираш геройски. Тази, която качва в кариерния бърз влак доверените некадърници на мястото на всеки, който вместо партиен билет извади мнение.
Тази, която плаща на провокатори-престъпници, докато следи невинните електронно. Тази, която обрича на мизерия внуците в името на едно кисело мляко повече за дядовците. Тази, която сочи с пръст западния враг, докато отваря задната врата за източния такъв (или обратното). И още, и още...
Простотията няма цвят, а простаците са във всички цветове. Тя няма начална и крайна дата, а те се редуват 24 години да ни доказват, че винаги може и по-зле. Няма друго представление, което да се е играло толкова време с гръб към публиката (много от нея вече безвъзвратно си е тръгнала от залата).
С чакане на следващото действие или със спорадични освирквания явно все простотия ще гледаме. Може би е време да нашамарим актьорите и да потърсим режисьора зад кулисите - това би бил един зрелищен финал. Или по-скоро истинско начало.
