Kак станаха такива, какво съм пропуснал, какво сгреших... Въпроси, въпроси, а отговор нямам.
Възрастен човек съм, скоро ще навърша 76 г. и като всеки на тази възраст си имам здравословни и материални проблеми.
Приемам го за нормално, взел съм своето от живота - и добро и лошо. Друго е това, което не мога да приема равнодушно - да виждам смъртта си в очите на любимите хора.
То стана постепенно, загубих спътницата в живота си много рано. Не исках да се женя повторно, много обичах дъщеря си и знаех колко е трудно да попаднеш на чужд човек, който да приеме детето ти за свое.
А дадох всичко от себе си. Купих й отделен голям апартамент - дълги години блъсках на две места, за да покривам заемите. Спестяванията ми отидоха за обзавеждане, сватба, внуче, почивки им плащах.
Много обичам внука си, но и той дръпна и все по-рядко го виждам - училище, приятелки, има си интереси детето.
А дъщеря ми много се промени. Колкото повече остарявах, толкова повече от любяща и загрижена се превръщаше в изнервена и на моменти дори гневна спрямо мен.
Дълго време не разбирах какво съм й направил. После внукът подметна как майка му и баща му си правели сметка да заминават нейде по Африка, но той не искал, а и на тях им трябвали пари, за да си уредят живота там.
Тогава ми просветна - те просто чакат моята смърт. Забравих да спомена, че апартаментът, който притежавам, поради структурните промени в София, се оказа на "стратегическо" място и държи висока цена.
Неописуемо е усещането да виждаш, как любимото ти дете няма търпение да те погребе. Изгубих вкус към живота, не ми се яде, не ми се излиза. Свършен човек съм.
Като гледам телевизия, ежедневните побоища, убийства и грабежи и ми става много тежко. Ясно ми е, че не съм единственият, чиято смърт е желана и чакана.
Иска ми се да изкрещя на дъщеря ми, след поредната й неодобрителна забележка: "Татко, къде гледаш, че си си седнал на очилата?". Щеше ли да ме обичаш, ако имах пари?
Вместо това виновно се свивам.
