Бартери по омбудсмански

Обвинена че трупа червени точки по долнопробен начин, Мая Манолова отрече да е вярно. Това не било началото на похода й към кметството на София. Спокойно! – каза с великодушна ирония. – Тя нямало „да пречи на хората, които се притесняват от рейтинга ѝ“.

Хайде, стига бе! От толкова време е професионален политик! Не се ли научи как стоят нещата с рейтингите? Тя има този рейтинг, не защото е Мая Манолова или защото е някакъв невиждан политик, а защото заема позиция, която по традиция си върви с рейтинга.

Същото е и при Румен Радев – ако беше премиер, а не президент, същият, ама абсолютно същият Румен Радев щеше да има не повече от 12-13%. Същото беше и при Меглена Кунева, която с огромния си рейтинг на еврокомисар даже не успя да влезе в Парламента.

Нарича се институционален рейтинг. Рейтинг на позицията, а не на личността, която я заема. И кучето си да сложа за президент, и то ще събере смайващо одобрение. Но не за рейтингите искам да говорим.

Искам да говорим за бартерите. През последните дни и даже часове Манолова нашумя с предложението си да подаде оставка само и само да се удовлетворят исканията на протестиращите с черни фланелки и балони майки. Мая кучета я яли! Важното е МАЙКИТЕ да са добре! Каква драма!

Какви изводи може да си направи един страничен наблюдател като мен, който нито е съвсем наясно какви са исканията на майките (освен че са за пари), нито каква е ползата от Мая Манолова на поста Омбудсман на Републиката?

Очевидно става дума за сделка. Разменя се нещо много ценно за друго много ценно нещо. Това е смисълът на бартера, нали така? Размяна на ценности, без да се минава през пари.

Първото много ценно нещо е ни повече, ни по-малко справедливостта, човещината, солидарността, състраданието, съпричастността към болката на другия, дето се вика – моралът!

Другото много ценно нещо, онова, което стои във второто блюдо на везната, което е съизмеримо със справедливостта и морала в първото – това е Мая Манолова да не бъде повече омбудсман. Цената на доброто.

Толкова вреден омбудсман ли е Мая Манолова, та нейната оставка да е придобивка, съизмерима по ценност със справедливостта, която заслужават децата с увреждания и техните майки? „Вие само дайте на горките майки каквото искат и аз ще ви възнаградя с най-голямото благо – своето отсъствие от обществения живот!“ – сякаш казва омбудсманът. Все едно ламята да обещае, че при подходящ рушвет ще отключи изворите и няма повече да яде девойки.

Но пък от друга страна самата Манолова казва, че рейтингът й е толкова огромен (около 60%, ако не ме лъже паметта, колкото на президента), че всява страх у останалите политически играчи на терена. При толкова висока оценка истинското обществено благо е не отсъствието на Манолова, а напротив – нейното присъствие. Как така ще се лишим от политик с подобен калибър!

Излиза, че предложеният от Манолова бартер не е подкрепа за протестиращите майки, а ултиматум – ако задоволите техните искания, аз ще ви лиша от себе си, която съм оценена от народа с над 60% одобрение. Избирайте – или аз, или майките!

Каква е в крайна сметка Мая Манолова – съюзник или враг на протестиращите майки? Тя е преди всичко професионален политик и много добре знае, че правителството никога няма да удовлетвори в пълнота исканията на майките, не и във вида, в който се поставят сега.

Но ако в един имагинерен свят правителството задоволи исканията на майките и Мая Манолова подаде оставка, както е обещала, това награда ли ще е за обществото или наказание? Ето това е за мен въпросът. Това е трагическата колизия.

Сложно решение. Но и в двата случая – дали ще е награда или наказание за българите оставката на омбудсмана –  мерилото не са децата с увреждания, нито техните майки. И в двата случая мерилото е Мая Манолова. Ето до този абсурд ни доведе Омбудсманът на Републиката със своите амбициозни медийни движения.

Но вината не е нейна. Така стоят нещата от много време насам. В публичното пространство, под светлините на прожекторите, публиката в своята цялост е съставена от трупогризци (по дефиницията на Станислав Лем). Публиката се възбужда от чуждото нещастие.

Възбужда се по две причини: първо, защото и този път нещастието не е сполетяло нея, а я е подминало, и второ, защото се отваря удобен повод масовият човек да блесне със своята чувствителност, съпричастност и морално съвършенство.

Ако стане някаква трагедия на улицата – катастрофа, атентат или друго, – за броени минути тротоарът се отрупва със запалени свещи и плюшени зайчета, а щом се появят и телевизиите, вече всички хлипат, подсмърчат и гледат свъсено за справедливост и възмездие над виновните. Хлипат даже и онези, които са пристигнали току-що и все още не са разбрали за какво е данданията.

После се появяват политиците и знаменитостите. Всеки застава в своето ъгълче и пред своята камера и размахал справедлив юмрук към абстрактното зло, призовава света да каже „Стига!“.

Горе-долу така реагират човеците на публични скърби и нещастия. За жалост, огромната част от ангажираните в спектакъла го правят лицемерно, но упорито не се отказват да играят играта. Дали ще са инвалиди, дали ще са гладуващи самотни старци, дали ще са бежанци (мигранти), дали ще са бедстващи куклени актьори в провинциална трупа – обществото гледа отстрани, окайва ги със скрита радост, че не е на тяхно място, и чака някой друг (например „компетентните институции“) да свърши нещо.

Най-морални, най-възвишени са онези странични наблюдатели, които с най-висок и звънък глас приканват „компетентните институции“ да влязат в ролята си и да си изпълнят задълженията, за които ние, отрудените данъкоплатци, им плащаме.

Случаят с майките и омбудсмана не прави изключение от парадигмата. Просто Мая Манолова преигра малко повече, отколкото трябваше, та хвърли медиите в странен абсурд. Много по-лесно щеше да й бъде, ако беше поела личен патронаж над едно единствено дете от онези, които дни наред возят в количките им напред-назад по улиците.

Ако го беше направил и всеки от десетките и стотици кресльовци за човещина и справедливост, сигурно нямаше и да разберем, че има проблем. Но пък никой нямаше да чуе за благодетелите, никой нямаше да се възхити на тяхната ангажираност.

Човек трябва да върши добро със сърцето, а не с устата си. Още по-грозно е, когато вършиш добро, за да извлечеш полза. Когато в обозримо бъдеще Мая Манолова се кандидатира за някоя изборна позиция, ще си направя труда да й припомня този текст.

А на останалите, които упражняват благородството си на гърба на страдащите, ще припомня популярните думи: „...кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците... кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом“ (Мат. 6:2-4).

Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.