Когато те боли зъб, отиваш при зъболекар. Когато те боли сърцето, отиваш при кардиолог. А когато те боли душата, къде отиваш? Българинът все още се срамува да потърси специализирана помощ за своята душа.
На преден план изпъква притеснението какво ще си помислят другите, ако разберат, че посещаваш психотерапевт или пък взимаш лекарства, защото имаш страхова невроза, депресия или... Има едно място, където хората могат да открият някаква утеха за терзанията си. То е за абсолютно всеки без значение от възрастта, пола, дали е психично здрав или не.
Не е болница или частен кабинет, а Телефонът на доверието, който е за спешна психическа помощ. Линията е анонимна и всеки може да позвъни 24 часа 7 дни в седмицата. Срещам се със симпатична възрастна дама, доброволка от 20 години. Името й ще запазя в тайна. Ще я наричам оператор №17.
Последните седмици бяха белязани от ужасяващи събития в страната - убийства, атентати и пак убийства... Оператор №17 неведнъж е предотвратявал една от онези страшни случки, които оглавяват новините. Преди година се обадил мъж на 42 години със син абитуриент и друг в осми клас.
Съпругата му била с научна степен доктор, но в момента миела чинии в пицария. Той бил безработен от две години. Споделил, че не може да продължава да се бори и ще се самоубие. "Беше съкрушен. Каза, че е стигнал дъното, а е глава на семейство. Свели са разходите си за храна до 5 лева на ден.
Попитах го защо се обажда, щом вече е решил да се самоубие. Освен срама, който ще изпитат близките му, знае ли колко струва едно погребение - минимум 800 лева. Каза, че не се е замислял от тази гледна точка и затвори телефона", спомня си оператор №17. След няколко месеца мъжът се обадил отново да каже, че си е намерил работа като механик на селскостопански машини. Благодарил, че тогава макар и по неочакван начин, го е спряла да направи тази грешка.
Друг път позвънила бременна жена, която се развеждала със съпруга си. Тя заявила, че отива на гарата и ще се хвърли под влака. Единствената й молба била да предадат "предсмъртно й писмо", че за нейното решение никой не е виновен. Колежката на оператор №17 веднага тръгнала към гарата. Началник движение й помогнал да намерят жената на релсите и така успели да я спасят.
Това е единичен случай, в който операторите лично се намесват в живота на хората. Те нямат право да разкриват имената си и да се срещат с потърсилите ги, но се случва да събират храна, дрехи, медикаменти и чрез колегите си от съответните районни центрове да ги изпращат на бедстващите си „абонати". Помагат най-вече с думи. Тъй като разговорите са анонимни, те не се записват и това понякога води до неприятности. Обаждат се пияници, грубияни.
Някои се опитват да използват благородната кауза като секс телефон. "Казвали са ми, че имам много приятен глас, питали са ме с какво съм облечена. Дори се е случвало да подават оплаквания срещу нас, защото знаят, че няма как да докажем, че те злоупотребяват по време на разговора."
Но желанието да помагат е основното, което държи на пост 14 души на линията на Телефона на доверието. В екипа има няколко пенсионери - педагог, кардиолог с вътрешни болести, журналистка, която пише по социални теми. Останалите са действащи психолози, между 30-40-годишни - сред тях има и доцент психиатър. Един от тях работи с наркомани и техните близки, друг е военен психолог. Всички са квалифицирани и са мотивирани заради професионалния интерес, който имат към доброволческата си работа. "Няма как един инженер да просъществува при нас", шегува се оператор №17.
Екипът на Телефона на доверието работи на принципа на доброволческата дейност, срещу минимално заплащане. А смените, които дават, са по 6 или 12 часа. При постъпването на желаещ, психолог и директорът разговарят с него. Моята събеседничка определя критериите за работа в техния тим така: "Търпелив и да изслушва. Не трябва да задълбава проблема на човека, а да търси заедно с него изход. Влечение да помага. Трябва да умее да разсее самотата, да отклони страховете, да подкрепи и да вдъхне кураж на онзи от другата страна на слушалката. Да успее да го убеди, че животът е по-добрият избор, отколкото смъртта."
Тя държи да уточни, че екипът не лекува по телефона. Никой няма право да предписва лекарства, дори лекарите. Те могат да изслушват и съветват. Насочваме хората към специалисти - здравни, правни, социални.
Така едно 16-годишно момче помолило да го свържат с добър адвокат, защото иска баба му и дядо му да са негови попечители. Не живеел с родителите си. Баща му имал ново семейство в Германия, а майка му в Гърция. Бил сам в гарсониера, оставена от майка му. Често преспивал при другата си баба, защото прекарала инсулт. И добросъвестни съседи подали сигнал до социалните, че детето е безпризорно. Но след време то се обадило да благодари и да каже, че адвокатът е свършил работа и е получило настойниците, които е искало.
Пикът на телефонните позвънявания е през нощта и през зимните месеци, когато депресивните състояния се подсилват. Номера не набират само хора с психични проблеми. Има самотни и отчаяни, останали без никакви близки, на границата на оцеляването, а други са финансово задоволени, със семейства, но въпреки това не намират начин да поговорят с роднините и приятелите си.
Понякога да изплачеш мъката си на непознат е много по-лесно и по-безболезнено. Търсят ги хора от 9 до 75-годишни с най-различни проблеми. За изминалата година обажданията са над 4200. А по Коледните празници имало бум на обажданията. Оператор №17 се радва, че повечето били от благодарност за оказаната помощ. А някои просто ги търсели, за да честитят Коледа, защото са останали сам сами.
Нейното мнение за регистрацията на хората с психични проблеми, е, че тя е наложителна. "Заради икономии и намаляване на разходи преди години затвориха наблюдаващите психодиспансери. Това доведе до първата стъпка до безконтролното пускане на психоболни и оставянето им сами на себе си. Те не са буйни. Много малко са тези, които избиват на лудост. Регистрацията не цели да каже - пазете се от този човек, а да му помогне.
Важно е да има наблюдение. Това не означава хората да бъдат заключвани, а примерно веднъж месечно да отиват на консултация с лекар. Медицината трябва да се обърне към пациента и после към доктора. Хората не само се срамуват, те се страхуват да не ги вземат за луди. А всеки от нас е малко луд."
В България ролята на психотерапевтите все още играят най-близките ни приятели. Когато имаме лични проблеми, търсим тях, за да споделим мъката си и да чуем съвет. Малко са хората, които имат културата и много са онези, които нямат парите, за да си позволят да отидат на психотерапия. А всеки има нужда от такава. На Запад работодателите толерират служителите, които посещават терапия, с по-високо заплащане. Тук профилактиката на душата е модерна глезотия.
А и много хора се страхуват, че терапевтът иска просто парите им... И може би страховете им в българската реалност са основателни. У нас е срамно да се говори за психически разстройства, а в днешния побъркан свят никак не е трудно да се заразиш с някоя от болестите на душата.
