Тежката сянка на Тато

От 25 години насам, щом наближи 9 септември - денят, който злощастно обърна историята на България, вкарвайки я в коловоза на съветското влияние, си задаваме неизбежния въпрос: отиде ли си комунизмът, щом отблясъците му редовно нахълтват неканени (а понякога съвсем открито добре дошли) в настоящето чрез светли образи и мили спомени?

Помните ли истерията по дъвка "Идеал", която се върна уж от "нищото" по щандовете? А помните ли как преди две години на Тодоровден, когато е съборът на град Правец, пуснаха по сергиите тениски с лика на Тодор Живков? Бяха продадени като топъл хляб и нищо чудно.

Да, Правец, чиито девиз "по правия път все нагоре", изписан с огромни букви на разклона от магистралата (с което наподобява по неприличен начин лозунг, взет от времето на комунизма, когато гръмките намерения редовно надминаваха реалността) - е роден град на комунистическия вожд - другаря Тодор Живков.

И това има значение.

Защото както бедната родна къща, изградена допълнително с държавни пари и блестяща сега с двата си реставрирани ката, с миндери и ниски масички в народен патриотарски стил, така и новата резидеция (сега музей), в която Тодор Живков е посрещал Муамар Кадафи, Ганди и други възрожденски лидери - напомнят неизбежно:

градът помни и почита българския Първи.

Като се добави и паметникът, издигнат в чест на генералния секретар на БКП по повод 90 години от рождението му, който е поставен в специална градинка на входа на града, до спортен комплекс "Правец" и който е построен със средства, дарени от благодарните съграждани, става съвсем ясно - комунизмът и спорната личност на Живков живеят в паралелна реалност в Правец, идеализирани.

И свързвани единствено с прогрес и благоденствие.

Ако се абстрахира от провинциалния манталитет на правешките жители, които се гордеят, че Живков е направил толкова много за града им, човек може много да се чуди и мае на загадъчния манталитет, според който е нормално да славиш диктатора.

Ако погледнем психологически на въпроса, но и въоръжени със съответната историческа култура, която не се преподава в училище, бихме казали, че отношението на правенчани много прилича на стокхолмски синдром:

жертвата се радва на насилника.

И ако за местните хора е донякъде обяснимо, макар и до болка тесногръдо, да се радват на личността на Тодор Живков, който е направил от селото им първи в райна по стандарт на живот град, то как, освен с политическо безсилие бихме могли да обясним поведението на обществени личности, които нямат нищо общо с Правец, в публичното пространство, когато стане дума за бившия Първи?

Защото от години наред действащи политици от ляво и от дясно залитат в носталгия по хубавите страни на соца или се изпускат в

славославене на Тодор Живков.

Да разчитаме единствено на слабата си памет и на надеждата, че хората се променят ли, за да простим факта, че тържественото откриване на паметника на Живков в Правец през 2001 година беше под патронажа на бившия президент Героги Първанов и беше придружено от почетна гвардейска рота?

Действително, забележителни са опитите на отделни политици да реабилитират носталгията по онова загубено време - наскоро премиерът Близнашки го определи като светъл идеал с лошо изпълнение, а миналата година тогавашният външен министър Кристиан Вигенин честити 9 септември във Facebook, защото тогава нямало убийства и изнасилвания. Цецка Цачева пък си спомняше високия наратив на прогресивната социалистическа младеж, докато строили път.

Най-последователен със сигурност е Бойко Борисов, който не крие, че уважава "държавника Тодор Живков".

Но е неизбежен въпросът каква другарска комунистическа вярност може да крепи политиците, когато се опитват да се самоубедят, че Тодор Живков бил добър държавник, каква носталгия ги кара да са благодарни, че нашият диктатор тероризираше хората тихомълком чрез ДС и лагерите, вместо шумно и назидателно като разстреляният съседски диктатор Чаушеску?

И не е никак чудно, че новите поколения гледат на соц-а като на фосил от една измислена епоха, в която не биха искали да живеят, но биха искали да познават.

Затова и те нямат нищо против тениските на Тодор Живков, нито против дъвките "Идеал", шоколада "Кума Лиса" или пастата за зъби "Поморин". За тях "Кореком" е любопитен бренд, чиито статут им е трудно да проумеят.

Но за наша всеобща беда, комунизмът се е загнездил дълбоко и лошо в тъканта на обществото, не без угодното му подценяване от страна на политиците и не без умелото предизборно използване на части от идеологията му (като например осигуряването на значителна част на населението на блага, чиито достъп би трябвло да е нормално човешко право - ток, урбанизация, пътища, заводи, технологии...)

И вместо Музей на комунизма, който да показва спомени от трудовите лагери, и стаите за разпит на Държавна сигурност, и висините на хранителната индустрия на социализма, ние създадохме Музей на социалистическото изкуство, показвайки как идеологията може да превърне идеала за женското тяло в едра работничка, изкривена под чувал камъни за "благото на народа".

Затова, колкото и да ни се ще да вървим напред и да "се развиваме", още години наред навярно ще трябва да си спомняме, че два дни преди 9 септември е 7 септември - денят, в който тази година, ако беше жив, Тодор Живков щеше да навърши 103 години.

И така всяка година ще се чудим важен ли е този ден за отбелязване или съвсем може без него, поне докато не изградим еднозначно отношение към историята си като народ.

А за това са необходими повече съвест и кураж. И то в доста по-голяма степен, отколкото проявяваме сега.