Макар и вече Денят на детето да отмина, за пореден път този празник ме накара да се замисля за изгубените неща, напразните обещания и какво изпускаме, докато отчаяно се мъчим да достигнем дъгата.
Този ден кара повечето от нас да се замислят за своето детство и да направят една кратка, ретроспективна равносметка. Лично аз си зададох редица въпроси, като например: "Какво изгубих, когато пораснах?" или "Защо допуснах да повярвам, че ще ми се случи нещо по-добро, когато детството стане част от миналото ми?" Да, това е прекрасен празник, който носи радост на децата, а тъга и самосъжаление на възрастните. Защото колкото повече ставаха свещичките, толкова повече се трупаха и разочарованията. Защото приказките, в които вярвахме, си останаха в детството.
Тази година на първи юни за пореден път осъзнах, че колкото и нависоко да се целя в мечтите си, животът никога няма да е това, което ми се иска да бъде. Е, да, това е ясно - защо ли въобще се учудвам?! Но наистина ли Светът е толкова ужасно място? Наистина ли всички се самозалъгваме и чакаме нещо по-хубаво да ни се случи, докато напълно изгубим вяра? Защо допускаме да вярваме в приказките и да се доверяваме на обещанията на възрастните?
Докато си все още невръстно дете, с чисти помисли, силни чувства и очи, отворени за цветното и красивото, възрастните те уверяват, че когато пораснеш ще познаеш истинското щастие: "Ще се ожениш и ще разбереш; ще имаш деца и ще усетиш; ще откриеш желаната работа и ще си добре". Колко хубаво звучи и всеки от нас израства в стремежа си да открие нещо по-добро от настоящето, но всъщност, колкото повече са свещичките, толкова повече са разочарованията.
В дните на детството си истински щастлив - нямаш никакви отговорности, задаваш милиони въпроси и всеки ден опознаваш заобикалящото те, всичко е интересно, особено ако е цветно, най-лошото нещо в твоята Вселена е да паднеш и да се удариш или да не ти купят бонбони...
И израстваш за да търсиш нещо по-добро, а какво по-хубаво от безгрижието?! Да, аз искам да съм дете, което едва опознава лошото и доброто и макар да различава черното от бялото, има очи за всички цветове! И аз раста и чакам това въпросно щастие, което всички възрастни ми обещаваха. Чакам го, макар и всеки ден да се отдалечавам от него.
Пораствах с приказки с щастлив край, където принцове спасяваха принцеси в тежки битки с дракони и вещици, но излизаха невредими и заживяваха прекрасен живот във високи замъци, насред пъстроцветната природа. И аз като тях, искам да съм щастлива. Искам да създам семейство, което да се крепи на доверие и купища любов. Искам разбирателство в пълна къща, в която никога да не се почувствам сама и изоставена.
Искам деца с усмивки на лицата, които да се радват на детството си и да не чакат нереалните обещания да се сбъднат. Искам да не вярват в приказки, а да ги създават, да променят Света към добро и да учат възрастните на това, което те самите знаят, но избират да забравят. Искам да съм полезна и човека до мен да знае това и да ме подкрепя. Да преоткриваме любовта си всеки ден и да ограничаваме битовите скандали. Искам да се подкрепяме и да не изпитваме потребност да бягаме един от друг.
А как се стигна дотук? От приказките, в които след всичко лошо идва вечното щастие, всички стигаме до момента, в който плащаме сметки и се караме за имущество. Къде го пише това в "Пепеляшка" или в "Спящата красавица"? Как ли щеше да се чувства Ариел, ако трябваше да плаща данъци, за да живее в царството си под водата? Защо приказките ни залъгват и възрастните допускат да вярваме, че ще открием дъгата, години след като сме я подминали? Наистина, май, отговор няма.
Ясно е само, че детството се помни дълго и всички съжаляваме, че сме го надраснали. На всеки му се иска да е дете, когато проблемите на възрастен го засипят и не вярва на обещанията, а ги създава за своите деца, за да повярват и те в чудесата. Не защото ще се сбъднат, а защото да си дете и да вярваш в красивото и доброто - няма нищо по хубаво от това.
Ариел (не праха за пране) не плаща данъци защото баща и е цар, и той прибира всичките данъци
Мисля, че си твърде млада, но все пак бих искал да споделя с теб нещо, което се опитвам да предам на децата си. Има съществена разлика между мечти и фантазии. Мечтите ни свърззват с релността до такава степен, че могат да я променят и моделират. Фантазиите от своя страна не се нищо друго освен дрога, която ни отдалечава от действителността, със страничен ефект - притъпяване на душевните болки и непоносимости. Като следствие от горното, поуката от приказките винаги е била една: че има цена, която се плаща за "вечното щастие". Пропускането на тази поука изразяващо се в отказ от порастване/съзряване, превъръща "безгрижието" в символ на "щастие". Уви, нищо не е по-далеч от истината. Безгрижието е твърде мимолетно и илюзорно състояние, за да бъде основа на трайното щастие. Така че "балът свърши". Добре дошли в действителността, в която първостенният "отговорник" за нашето добруване сме самите ние
@Боби, като си толкова на ти с данъците, я ми кажи когато тиквата се е превърнала в златна каляска, какво е трябвало да плати Пепеляшка - данък общ доход или патентен данък за транспортни услуги? На авторката мога само да кажа: "Да, явните опасности са нищо пред ужасите в нашето въображение..." Уилям Шекспир, "Макбет"
Айде още една принцеса желаеща нищо да не прави, а само тати да носи и мама да меси в замъка, и всички принцове да и идват на крака. Толкова ли нищо не сте правили в детството си ,а само сте седяли и сте пуйчили, какво евентуално някога ще ви се случи. Е в крайна сметка то не се случва и изпадате в депресията на маминото дете, на което целят свят му е виновен. Никой не е изненадан. Аз имах мечта и си я преследвах ден след ден. Вярно беше доста трудно, - нямах пари, нямах инфо, баща ми не ми даваше да работя с определени инструменти (явно съм бил доста малък). Но аз измислях страхотни схеми само и само да направя това което искам, така че да избягна ограниченията както на баща ми така и на баба ми и дядо ми. Вярно че по някой път ядях пердах, но мечтата си я преследвах независимо от ограничаващата действителност.
и не съм чакал някой да ми обещава каквото и да било. Просто това което съм искал , съм си го постигал сам, без да чакам помощ от никого, нито обещания. И затова не съм разочарован от никакви обещания. А , не че не е имало някакви обещания , имало е ( като си спомня) , но никога не съм ги взимал на сериозно, или не дай боже разчитал на тях - а съм ги подминавал с усмивка (за да не обидя обещаващият). Който е разчитал на обещанията - си е негов проблем.
съвременните деца и да искат, не могат да си създадат фалшиви очаквания, просто реалността ги застига много отрано, пък и не вервам някой родител с всичкия си, да седне да си лъже децата.
Според авторката щастието е в това да нямаш никакви отговорности и в "безгрижието". Ето това е най-голямата илюзия в статията и в мисленето на авторката.
@Диляна, мисля че хората възприемат статията ти буквално (и погрешно), понеже им е писнало всички да се оплакват и реагират първосигнално и без дори да се опитат да помислят какво може да накара човек да напише подобна статия. Мисля че много добре те разбирам. Ще ти кажа само, каквото и да правиш, колкото и виновна да се чувстваш понякога от все по-големите изисквания, които може да се случи да ти налагат други хора в живота ти, никога не позволявай някой друг да взима важните решения вместо теб. Това е най-важното. Също така не позволявай на хората, с които ще общуваш в бъдеше, или ще работиш за, да ти налагат своето си виждане за света. Ако можеш, не мълчи. И докато от една страна, е хубаво да си искрена и да си споделяш емоциите, то по-добре не свиквай да се оправдаваш, защото в един момент, ще се усетиш, че си започнала да се оправдаваш и за хубавото и за лошото, което правиш.
Диляна, извинявай, за моя коментар. Но тъй като нямаше данни за теб(лирическата героиня), предположих, че е написано от 35 годишна недоклатена , току що завършила третата си магистратура на второто си висше образование егоистична и самовлюбена кифла. Която видиш ли, вече е решила да си търси съпруг, за да не остане стара мома. И обяснява напоително каква евентуално страхотна възпитателка ще бъде, щото май нещо не може да се включи на пазара на труда, тъй като е "свръх квалифицирана" , ама другите не можели да го оценят. Извинявай още един път. Успех в живота, и си постигай целите и мечтите , не с чакане отнякъде да падне , а чрез упоритост и постоянство в преследването им.
Диляна, извинявай и за последния коментар - не беше за теб. Абе що взех при толкова бачкане от два дни да хвърлям по един поглед тук? Само не внимавам. Айде да си свърша обектите, пък тогава повече ще внимавам, къде и какво пиша. Извинете още един път и чао.
Amи добре, ето в резюме. Имам жена 2 деца , но се опитвам да достигна брояката на експлорар (4). Работата ми е супер интересна, бачкам яко, и затова съм в челото на специалистите по моята специалност в БГ. Дори и в яката криза - бачкаме яко за чужбина, и то все много готини обекти. Детската ми мечта, вече съм я превърнал в съвсем постижима цел. (на 50%постигната, а за останалите 50% не ми достига свободно време от децата и работата ми) Абе скучна работа Друго няма
имам си достатъчно хобита които упражнявам , когато е възможно. И това е.
ооооо НН1... Привеееет! И другата циганка ли умря? Шегувам се! Айде привършвай си обектите и давай да се правиме на кълбета....
Детската мечта е .................тайна. Защото като всяка детска мечта е била глупава за времето си. Докато в днешно време тя е изпълнима, стига да имаш достатъчно свободно време. Предполагам всеки си има детска мечта, някои дори може да са си я забравили, но всеки знае колко наивна е била , когато е бил малък. Все пак трябва и нещо тайнствено и загадъчно да има , за да е интересно на жените.
Привет како, не се хваля - някои ще кажат че съм тъп и балама дето не знам къде е Син сити и Планета (щото не излизам), или пък че не праскам различни перхидролени кукли всяка събота (т.е. нямам бройка). Така че не е хвалба за някои. А иначе обектите още 2 месеца ще има яко бач. А най вероятно и след това.