Думата "Гулаг*" предизвиква тръпки у всеки, който е имал лошия късмет да е живял в ерата на сталинизма. Съветската история е пълна с депортации, принудителен труд, глад, екзекуции и политически репресии. И всичко въпреки това, в цяла Русия има само един музей - реконструиран трудов лагер, който се намира в далечно селце в северен Урал, за да документира тези ужаси.
А сега, в резултат на усилията на Путин да възкреси грандиозния сталинистки мит за руската история, той е пред закриване
Съветска Русия е имала стотици затворнически лагери. В наши дни Перм 36 е единственият запазен трудов лагер от сталинистката ера. Той е действал като затворническа колония за политически дисиденти до края на СССР. Последният затворник там е освободен през 1988 г.
Мнозина на Запад знаят за ужасите на „Гулаг", но малцина са тези, които осъзнават, че много съветски лагери са продължили да действат дори и в ерата на реформи на Михаил Горбачов. В Русия репресиите често се свързват предимно, а понякога и единствено със сталинисткия период.
Руските музеи, като московския Държавен музей на ГУЛАГ и интерактивния музей на НКВД в Томск, се концентрират изключително върху сталинисткия терор и големите чистки. Перм 36 обаче остава единственият трудов лагер, обезсмъртяващ живота на политическите дисиденти през цялата съветска ера.
Регионът на Перм, все още приютяващ най-много затворници в Русия, е бил известен като "Пермския триъгълник" - трите лагера, където са били задържани легендарни дисиденти като Владимир Буковски от 1972 г. до 1988 г. Сега „Перм 36" се управлява от "Мемориал", руска организация за защита на човешките права, посветена на запазването на неразкрасената история на съветската ера. От 2005 насам г. групата провежда международни форуми за руски и европейски демократични активисти и историци на територията на лагера.
За известно време нещата в Перм 36 са вървели добре
През 2010 г. властите в Перм обявиха амбициозни планове за реновиране на индустриалния град, който като повечето други руски градове бе пострадал от постсъветската "треска за злато". Тогавашният губернатор на Перм - олигархът Олег Чиркунов, започна"културна революция" и покани европейски и американски дизайнери с идеята да бъде отворена луксозна съвременна художествена галерия в изоставен сталинистки фериботен терминал.
New York Times обяви града за "Билбао в Сибир". Авангардният московски куратор Марат Гелман бе привлечен за ръководител на галерията, а той на свой ред организира ежегоден театрален и музикален фестивал "Бели нощи", създаден по подобие на фестивала в Единбург.
Но мечтите на Перм просъществуваха доста за кратко. В края на 2011 г. Путин се върна на президентския пост, а в Москва се случиха най-мащабните протести в постсъветската история - и Кремъл се зае да преследва дисидентите, като не е спрял да го прави и до този момент. Не бе пощаден дори и далечният Перм.
Губернаторът-любител на изкуството Чиркунов бе заменен от надежден съюзник на Путин. На Гелман бе забранено да продължава проекта си в Перм, след като той организира изложба, осмиваща зимната олимпиада в Сочи.
"Мемориал" пък бяха подложени на преследване като "антируска" организация
През юни 2012 г. руското правителство започна национална кампания срещу неправителствените организации. В опит да дискредитира организациите за защита на човешките права и опозиционните групи, всички организации, получаващи чуждестранно финансиране, бяха задължени да се регистрират като "чуждестранни агенти". За Перм 36 това бе началото на края.
Във филиала на "Мемориал" в Перм редовно се провеждаха обиски, а местното население бе насърчавано да стои далеч от групата; финансирането на неправителствените организации бе намалено, а данъчното им облагане - повишено. На летния фестивал на организацията през 2013 г. бе забранено да бъдат канени чуждестранни гости. Перм 36 се оказа в центъра на политическа игра. Сега, по време на агресивната кампания на Путин в Украйна, музеят, документиращ тормоза на Кремъл над дисидентите, поставя в неудобна ситуация властите - и те заплашват да го затворят напълно.
Този месец руската държавна телевизия НТВ излъчи документален филм, целящ дискредитирането на музея като профашистка институция с американско финансиране. "Целта на Перм 36 - заявява дикторът - е да научи децата, че украинските фашисти не са толкова лоши, колкото ги показват учебниците по история, докато техните внуци причиняват геноцид в източна Украйна."
Филмът обвинява "Мемориал", че получава пари направо от Държавния департамент на САЩ - който, според същия филм, е финансирал и Евромайдан-революцията в Киев. Православен свещеник заявява на зрителите, че "такива хора нямат родина, тъй като са готови да я предадат във всеки момент."
Вместо да интервюират бивши политически затворници, НТВ се фокусират върху бившите пазачи на трудовия лагер. "Бях там, когато освободиха така наречените дисиденти" казва старец, който се представя като бивш пазач. "Всички те бяха чужди шпиони и всички те заминаха на Запад." Противниците на Перм 36 са предимно бившите пазачи на затвора и прокремълски младежки групи; те твърдят, че "Мемориал" умишлено преувеличава жестокостта на арестите за "антисъветска пропаганда", игнорирайки свидетелствата на самите пазачи.
За разлика от Германия след Втората световна война, постсъветска Русия никога не е изпитвала колективна вина за престъпленията на предишния режим
В Русия не са създавани "комисии за истина и помирение", каквито имаше в Южна Африка след апартейда. Нито пък е имало отваряне на архивите на тайната полиция, каквото се случи в Източна Германия или Унгария.
В Германия продължава усилен публичен дебат за историческото наследство от тоталитарния период - и нацистко, и съветско. Руският елит обаче се стреми да манипулира националната памет, което демонстрира нежелание да се заеме ясна позиция към тоталитарното минало на Русия и недотам демократичното й настояще. Далеч от Москва, Перм 36 оставаше остров на истина в Русия, която все по-често изкривяваше и омаловажаваше страховитото минало на Кремъл.
Кремъл и досега не е признал държавния терор като престъпление под каквато и да е форма, най-малко под формата на официални документи. Единственото, което се доближава до някакво (крайно непълно) признание, е преамбюлът на закон от 1991 г. за реабилитацията на жертвите. Това обаче нито е национален документ, нито има национален музей в памет на жертвите на комунистическия терор.
В нова Русия никога не са се водили дела срещу екзекуторите от Кремъл, причинили смъртта на милиони през цялата съветска ера.
Дали, както казва вдовицата на Александър Солженицин, вече е "твърде късно за думи"? Дали, както Путин изглежда Вярва, Русия би се сринала, ако излязат на бял свят скелетите от гардероба на Кремъл?
Поне докато КГБ има свой човек начело на Кремъл, руското общество ще остава твърде далеч от надеждата да се отърве от тоталитарния си манталитет. Междувременно в Урал, Пермският триъгълник отново малко по малко се връща под контрола на властта.
* ГУЛАГ - Главно управление на наказателните лагери към Народения комисариат на вътрешните работи на СССР
Тази тема стои в коментарите повече от 10 дни, явно че интересува много хора. Репресиите от тоталитарните времена, когато те са били ежедневна практика, не са нещо с което обществото може да се гордее, затова и като че общата нагласа е те да се заметат, така че споменът за тях да не се набива на очи. Това, което се случваше в СССР, се случваше и в България. И ние си имахме лагери, които станаха емблематични за онези времена – Белене, Ловеч. Белене е символ на разправата с опозицията след 9-ти септември, докато Ловеч беше в по-ново време, по времето,на „развития” социализъм, и там ликвидираха предимно интелектуалци, като Сащо Сладура, примерно. И тук е неудобството – как а ще ни обясни, мнозинството от сегашния ни политическия елит членството си в БКП, при положение, че в същото това време тяхната партия е организирала в лагера в Ловеч нечовешки условия и смърт за хората, които са били нейни „идеологически” противници. И ние безпартийните тогава носим своята вина за това, което се случваше, но поне не бяхме активни подръжници на тази партия. Затова и в България само от дъжд на вятър, при определени поводи се врщаме към тези събития, така е и в Русия, проблемът не е само в Путин, а в общата нагласа – всички съвременници на репресиите са гузни и не им се иска да им напомнят за онези „минали-заминали”, (така им се иска да вярват), времена.