Малко преди да отиде на олтара на катедралата "Нотр Дам" в Париж и да се самоубие там, френският историк Доминик Венер анализира разпространението на бунтове, което обикновено обхваща цялото земно кълбо като пандемия.
Независимо от биографията на Венер на десен радикал, принципите, които той описва, не са толкова идеологически, колкото социологически. И докато разглеждаме вълненията по улиците на Бразилия, Турция и България, ожесточената политика на Египет след бунтовете и кървавата рана на сирийската гражданска война, няма как да не отбележим една максима в есето на Венер.
Тя е толкова труднопроизносимо френска, че би могла да бъде казана от някой, който не си пие кафето на Монмартр с запалена цигара "Голоаз" в ръка. "Ефервесценцията - пише Венер - не е революция".
Ефервесценция може да означава "газиране, кипване, шупване" в много езици, но във Франция означава и вълнение. Въпросната социална ефервесценция възниква, когато режимът - често абсолютно неподготвен - изведнъж трябва да се справя с няколко различни конфликти.
Кипването звучи така: "Майната й на системата, всички сме заедно, готови сме на всичко". Когато правителството започва да губи хватката си над властта, а безредиците се превърнат в епидемия.
Виждаме това в Бразилия в момента, където милион души излязоха на протест
Имаше насилие, имаше и един загинал, но имаше и самба. И онзи пик на адреналина, който идва от масово колективно въодушевление. За много хора тази ефервесценция е забавна в ранните си етапи. Както е казал Мао, революцията не е парти по вечерни рокли. Ефервесценцията не се превръща в революция, докато не бъде организирана и поведена от партия или личност, след което нещата започват да стават наистина сериозни - и на моменти доста грозни.
"Мисля, че отчаяно се нуждаем от това, че вече много време имаме нужда от това" заявява продавач на дрехи пред AP в Рио де Жанейро, докато тълпи протестиращи преминават през улиците. На 63 години той е преживял достатъчно, за да стане свидетел на няколко латиноамерикански революции. И дава анализ, който дефинира противоречието, присъщо на всички бунтове: "От една страна, имаме нужда от някакъв тип лидерство. От друга, не искаме да правим компромиси и да позволяваме да бъдем свързвани с някаква политическа партия."
Историята на революциите е пълна с хора, които са стигнали до властта, яхнали вълната на масовите емоции, след което са се самообявили за тирани. Кървавата ефервесценция на Бастилията отваря път за Робеспиер и после Наполеон. Сталин смазва Троцки. ("Животинската ферма" на Оруел дава доста добри ориентири за начина, по който функционира този циничен процес.)
Видяхме това да се случва наскоро и в Арабския свят. Мюсюлманското братство в Египет овладя ентусиазма на площад "Тахрир", за да се добере до властта, свързаните с Ал Кайда "Джабхат ал Нусра" канализираха моралния гняв на улиците на Сирия, за да го използват за собствените си насилствени цели.
В Бразилия и Турция кипването още не се е слегнало, а вълненията продължават да се разпространяват по цял свят
Кои са "основните причини" за цялото това ферментиране на обществото? Дали е грабителството на "дивия капитализъм", което прави хората слуги на пазара, вместо да е обратното? Дали е човешката страст за свобода? Или е Twitter? Или, в крайна сметка, политиката е локална, дори революционната?
Отговорът на всеки един от тези въпроси би могъл да е положителен, но дори със съчетанието на тези фактори няма задължително да се стигне до пълноценна революция.
Ако се опитате да приложите анализ на лявото и дясното, ще ви се завие свят. Левите често се идентифицират с потиснатите, трудещи се и стари социалистически или дори комунистически революционни движения, но много от ефервесценцията сега е в дясно и крайно дясно.
Чаената партия в САЩ все още действа в рамките на системата, а основата й е пълна с кипнало население и това я прави политическа сила. Движението „Occupy" вляво изглежда леко анемично в сравнение с това кипване. Огромните протести във Франция през последните месеци бяха основно дело на католици-организатори и свободно съзвездие от консервативни сили, противопоставящи се на гей-браковете и осиновяването на деца от хомосексуални - и почти всичко друго, предлагано от настоящото социалистическо правителство в Париж.
Най-силната революционна реторика в Европа в момента е в крайната десница - с възхода на криптофашистка партия в Гърция като най-очевиден пример.
Протестиращите в Бразилия може да идват от социални слоеве, за които повишение с 10 цента на автобусните билети изведнъж е станало непоносимо, но те атакуват правителство, произлизащо от работническата класа. В Турция огромният изблик на емоции по улиците идва от малцинствата, както казва умореният и гневен на народа си премиер Реджеп Тайип Ердоган. Но точно това е и смисълът. Те чувстват, че страната им - и особено космополитният метрополис Истанбул - попада под тиранията на мнозинство, което ще ги остави без бъдеще.
Революциите не започват само, защото хората са уморени от статуквото
Обществата не са статични. Бунтовете започват, когато хората се чувстват измамени от промяната. И това може да се случи в целия идеологически спектър. Това може да подхранва гнева на анархистите и яростта на неонацистките банди. То може да изведе майки с бебетата си в колички на улицата и да изпрати протестиращи, носещи само носни кърпички в ръка, сред облаци сълзотворен газ и струите на водните оръдия.
От 2011, когато започна така наречената Арабска пролет, анализаторите търсят исторически прецеденти: искрата на 1989 г., която бутна Берлинската стена и Съветската империя; предвожданите от студенти бунтове през 1968 г., които обхващаха толкова несвързани места като Левия бряг в Париж, потопеното в кръв Тлателолко в Мексико Сити, Прага и Токио.
Носителят на Нобелова награда - икономистът и журналист Пол Кругман, наскоро обърна поглед назад към историята и писа за симпатията си към лудитите, работещи в заводи за вълна, които са атакували машините, оставящи ги без работа, през 1786 г. И те са искали да отхвърлят системата, която не им е оставяла избор.
И все пак коренът на всички "заразни" вълнения е революционната треска, която обхваща Европа през 1848 г. Събитията отпреди 165 години във Франция, Италия, Австрия, Прусия и други места са като цяло забравени от съвременните поколения, но "аналогиите със съвременната глобализация са очевидни," казва Дейвид Лейвън от университета в Нотингам, автор на предстоящата книга "Реставрацията и "рисорджименто": Италия през 1796-1870".
Хората, загиващи на барикадите, са били занаятчии, които са виждали как прехраната им бива отнета от нови индустрии и организации. Те са били студенти, чиито семейства са направили огромни жертви, за да им осигурят добро образование, само за да открият те, че обещаните работни места така и няма да се появят.
Сега, според Лейвън, ситуацията е идентична - има го същото пресищане с образование и недостиг на заетост в много от страните, където наблюдаваме безредици. "Без да имаш подходящи връзки, нямаш никакъв шанс да си намериш работа в Италия или Гърция," коментира Лейвън. Хората започват да се бунтуват, когато чувстват, че им е отнето "нещо, което са смятали за тяхно право".
Когато правителството се колебае, изправено пред конфронтация, несигурно дали да въведе реформи или да смаже опозицията си, ефервесценцията нараства
"Революциите се случват тогава, когато има достатъчно репресии, за да създадат те мъченици, но и недостатъчно репресии, за да спрат революциите още в корена им", казва Лейвън. Обикновено поводите за бунта не са до такава степен дългосрочни структурни проблеми, коментира той, а по-скоро "краткосрочни спусъци", които задействат експлозивни емоции.
Самозапалването на продавача на плодове Мохамед Буазизи в Тунис предизвика изблик на масов гняв в страната през 2011 г. Страховитите изтезания, обезобразяването и убийствата на малки деца в Сирия заради графити провокираха протестиращите да започнат нещо, което сега вече е истинска гражданска война. А булдозерите, готвещи се да унищожат един парк и да изградят нов мол в Истанбул, провокираха обществен гняв, разтърсил турското правителство до основи.
Тези, които мечтаят за революция, или които планират такава, трябва да знаят, че тя е трудно да бъде предизвикана умишлено
Много протестиращи са се самозапалвали, без да предизвикат Арабска пролет. Всъщност, няма нищо чак толкова ново в изтезанията и убийствата, вършени от сирийския режим, но никога досега те не са пораждали подобни бунтове.
Когато 78-годишният Венер влиза в Нотр Дам с пистолет в джоба, той носи и бележка. "Вярвам, че е необходимо да се жертвам, за да взривя летаргията, която ни обхваща", пише той.
Мъжът не може да понася начина, по който Франция и Европа се променят. Не може да понесе и мисълта за масирана емиграция. Той е свидетел на масовите антиправителствени митинги и смята, че критичният момент е настъпил. Жертвайки живота си, Венер се е надявал да предизвика още протести, движение, революция.
Но самоубийството му се превърна в медийна сензация само за около ден. Протестите срещу гей браковете стихнаха, както и приказките за нова революция. Лятото дойде, французите вече мислят за почивки, а кипването се спихна. Франция ще продължава да чака пореден мъченик или спусък, а той може и никога да не се появи. Други страни обаче може скоро да открият изобилие от свои мъченици.
