Във времена, когато ни учат, че половете не са нещо абсолютно и обективно, а нещо относително и субективно, либералният печат излезе с анализ, който показва, че полове не само има, но и че между тях бушуват тежки екзистенциални колизии.
Анализът е озаглавен „Мъжете се проблемът на България" (отначало реших, че е фейлетон, но се оказа съвсем сериозно) и изтъква може би най-огромната червена точка на родината ни - нейните жени. Всички български еврокомисари са жени, като Меглена Кунева и Кристалина Георгиева са оставили особено ярка следа след себе си; „из Брюксел - сочи анализаторът - има много българки на все по-ключови позиции. А в България жени заемат ред трудни и войнствени политически позиции - в енергетиката, външната политика, съдебната реформа, редица важни кметски постове, София е най-очевидният пример".
Ако трябва да се гордеем с нещо пред чужденците, съветва авторът, нека то да са нашите, български жени. Защото България била единствената страна в Европа, в чиято централна банка жените на ръководни постове са повече от мъжете. С две думи, в България управляват жените, защото тук цари равенство на половете!
Това от една страна. От друга, въпреки възхитителното равенство между половете, с което нашата страна е прочута по цял свят, българските мъже са пълни боклуци.
Некадърници и същевременно надменни злодеи - да се чудиш авторът от коя националност и от кой пол е: не може да е хем българин, хем мъж! Иначе трябваше да е като всички останали български мъже (които са „проблемът на България") и да е продукт на „балканската култура" на пренебрежение към жените, да подценява ума им, да иска да ги държи само в кухнята, да ги кара да го обслужват сексуално, да ги мъчи с домашно насилие и домашна дискриминация, както сам твърди.
Ама чакайте сега! Нали България се управляваше от жени? Нали уж и половин Европа се управлява от даровити българки?
Как тъй изведнъж „марш в кухнята", как тъй сексуално обслужване и домашно насилие! Тук има някакво противоречие, някаква биполярност. Не може хем да си робиня, хем да си на върха на световната си реализация.
Анализаторът продължава. По изнесени от него данни, българската кухненска робиня и сексуална играчка на косматия си некадърен балканец стои твърде добре статистически. „В Румъния, Словакия, Полша само 10-20% жени държат висши позиции в централната банка, у нас са над 50%. Половината от висшите длъжности в научни институции в България се заемат от жени, в Унгария са 9%, Полша са 8%, в Румъния и Словения са 0%. В България 70% от висшите длъжности в медиите се държат от жени, в Полша - 0%".
Брех, тоз гаден и тираничен български мъж! Брех, таз потисната и нереализирана българска жена! Обикновена шизофрения ли е това или си има логично обяснение? Има си. Според автора си има.
Причините българската жена хем да е най-дискриминираната, хем най-реализираната на света, са няколко: първо, българката е по-прилежна ученичка от българина; второ, семейната култура в България разглезва момчетата и ги прави безполезни; трето, преходът е потиснал гордостта на мъжете, те остават нереализирани, комплексират се и си го изкарват на жените, които, кой знае защо и как, успяват да се реализират там, където мъжете не успяват; четвърто, у нас насилието над жени се приема ведро и спокойно, за което свидетелства недостатъчния възторг както у мъжете, така и у жените към приемането на Истанбулската конвенция. Туй то.
Това са причините българските жени да са толкова успешни, а българските мъже - такива тирани и нещастници, та чак да се превърнат в „проблема на България". Не вярвате? Намерете анализа и го прочетете.
Объркан съм. Нали уж половете нямаха значение, нали всеки се самоопределяше по този въпрос?
Вместо тази напредничавост, авторът ни предлага рафинирана сегрегация по полов признак, основана на детерминизъм. Колко са смешни някои хора, крещейки че са либерали, докато всъщност са завършени тоталитаристи.
В желанието си да защити жените, при все че нито Меглена Кунева, нито Кристалина Георгиева имат нужда от някаква защита, въпросният анализ им нанася тежка обида. Именно като казваш, че някой има нужда от специална защита, от привилегии, от квоти, за да се реализира, ти признаваш, че без това той (тя) не би могъл да го стори, тоест признаваш, че го мислиш за второ качество, за непълноценен. Ако българските жени са постигнали всичко, описано по-горе в статистиката, преди някой да се сети, че се нуждаят от протекционизъм, то очевидно няма никакъв проблем, никой никого не подтиска и никой на никого не пречи да се реализира.
Но, не! Трябва да скочим и да ратуваме за справедливост! И вече не дирим справедливост за индивида, за личността, а за някакви групи, които обявяваме за уязвими, за да се почувстват останалите гузни, че не са като тях. И в крайна сметка тези групи от дискриминирани (каквито я са били, я не са били никога) се превръщат в привилегировани, като облагите от тази тяхна привилегированост в по-голямата си част се усвояват от професионалните защитници на правата им.
Да диференцираш хората и да прилагаш към тях различни подходи по полов признак, не е ли сексизъм? Не е ли отстъпление от любимия принцип за равенство? Или съвършеното равенство настъпва едва тогава, когато едни са по-равни от други?
Ето това е методиката на културния марксизъм - класите вече не са революционен фактор, защото се разбират помежду си и когато има да се върши работа, я вършат заедно, поради което живеят охолно и в разбирателство. Дошло е времето на изкуствените „онеправдани" малцинства, за чието „оправдаване" всички трябва да плащат.
„Така или иначе - споделя авторът - необяснимо е защо България ще е хем страната, в която жените са най-еманципирани, хем те са подложени на ракиено презрение и кухненска принадлежност". Като оставим настрана, че двете хипотези са очевидно несъвместими, остава да се запитаме в какво семейство е раснал авторът, какво е наблюдавал около себе си, сред какви мъже и жени се е движил.
Поради възрастта си и поради заниманията си аз познавам ужасно много хора, но никъде не съм наблюдавал ракиено презрение към жените. Не казвам, че няма. Вероятно има по родните места на модерните либерали и космополити, но аз не съм виждал. Назначавал съм много хора на работа при мен, наемал съм и мнозина на граждански договори или като подизпълнители, но никога не съм се ръководел от това кой е мъж и кой е жена. Даже през ум не ми е минавало. Гледал съм личните им качества с оглед на конкретните нужди.
Вярно, шофьорите ми винаги са били мъже, а секретарките - жени, но вярвайте ми, не съм върнал нито една кандидатка за шофьорка и нито един кандидат за секретар - такива просто не е имало.
Ето така, мисля, е нормално да се отнасяме към обществената и професионалната реализация на половете. Иначе ако изпаднем в квоти и протекции, ще убием справедливостта на място. Човеците са човеци, независимо дали са мъже или жени. Те имат еднакви естествени права, защото имат една и съща природа. Другото са неомарксически изгъзици, които обиждат личността на човека.
В професионално отношение разлика между половете няма, освен в професии, където са решаващи физическите качества, да речем миньор. Но по логиката на нашия „анализ", за да не се чувстват жените обидени и дискриминирани, във всяка мина трябва да има и квоти за жени - така е най-либерално и най-цивилизовано.
Но пък ако някоя жена се почувства наистина дискриминирана, то винаги може да се самоопредели като мъж и проблемът ще бъде решен. Този оптимизъм струи от заключителния абзац на „анализа", който не е друго, освен полуприкрита апология на Истанбулската конвенция. Ако го погледнем така, може би ще разберем и простим глупостите, които водят до поантата. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
