Спомняте ли си знаменития филм на Кристофър Нолан "Мементо"? Доколкото се сещаме, главният герой имаше проблем с краткосрочната памет.
В по-далечен план знаеше кой е, с какво се е занимавал преди, имаше идея за минали събития; след травма в главата обаче нещата се бяха объркали фатално. Беше загубил способността да задържа спомени и единственият начин да се връща към тях беше, като си ги записва: по-незначителните - на хартия, по-важните - върху кожата си.
Филмът нямаше линейна структура, а вървеше в объркана последователност. Хем действието се развиваше, хем се връщаше назад, защото всеки предишен спомен избледняваше за минути.
Можем само да си представяме що за нелогична и абсурдна каша е животът на такъв човек, особено ако се опитва да следва някаква разумна логика. Татуировките по тялото му не помагаха особено да се внесе ред в хаоса; те бяха единствено свидетелства, че нещо важно се е случило, то е било своевременно отбелязано, но изводите от него отдавна са избледнели в съзнанието.
Понякога, когато се опитваме да следваме логиката на събитията, които съпътстват живота ни като общество, имаме усещането, че попадаме в същата ситуация като героя на Нолан. Седмица след седмица отбелязваме случки, които са важни, изискват цялата ни сериозност, максималния потенциал от съсредоточаване и анализ, но после внезапно ги забравяме.
Продължаваме нататък, сякаш нищо не е било, те рязко са изгубили значението си, дори когато сме ги татуирали върху националното си тяло. Ние имаме бегла представа кои сме били някога, каква е историята ни, но травмата в главата вече структурира живота ни в друг ред.
Ние се палим и горим моментно, после само несръчно реконструираме спомени, които сякаш не са наши. Стрелбата по Златко Баретата и атаката срещу Доган определено са събития, които привлякоха вниманието ни. Ние ги записахме, дори ги издълбахме на място, където уж няма да ги забравим.
Убедени сме, че те имат своята връзка, следват някаква злокобна последователност и тя изисква мерки, така че порочният цикъл да бъде прекъснат. Отбелязваме си някъде, че трябва да се предприеме нещо, при това спешно. После забравяме, какъв точно е бил смисълът, защо е било важно някога.
Ето как, когато всяка сутрин се изправим пред огледалото, ние разчитаме надписите, с които сме се обезобразили, но не разбираме какво трябва да значат. И непрекъснато повтаряме едно и също, в опит да го направим приоритет. Сигурността, Студентски град, правосъдната система, старите сгради, чалгата, реакция в случай на бедствие, защита на децата... какво още беше, помните ли?
Всеки месец ние си поставяме неотложни задачи, които изискват нашето общо внимание и малко по-късно сме откъснати от нещо друго; предишното избледнява, превръща се само в букви от вестникарско заглавие или пиксели в интернет. Ние сме мементо-обществото. И затова се развиваме в объркана последователност, на кратки етапи със съмнителен ефект.
Във филма на Нолан съществуваше една голяма дупка в сюжета. Ако героят имаше загуба на краткосрочната памет, то как тогава помнеше, че има загуба на краткосрочната памет. Тази дупка беше неизбежна, защото времетраенето на лентата е ограничено и трябва да ни отведе до някакъв логически завършек.
В живота ни пропускът е поправен. Ние нямаме спомен да сме загубвали способността си да помним. И затова не си даваме сметка, че непрекъснато говорим, правим, пишем едно и също. Но какво всъщност държахме да отбележим с този текст, нещо си бяхме наумили да посочим, във връзка с онзиденшната стрелба; нещо, което не търпеше отлагане.
Пфу, забравихме. Както и да е. Поне ще имаме шанс да напишем същия текст след време, защото нито ще помним този, нито събитията, които са го предизвикали, а най-малко адекватните изводи от тях.
