Тихомълком прокараното парламентарно решение българите, живеещи в чужбина, да могат да гласуват само в секции в посолствата и консулствата на страната ни, е поредната идиотщина, с която трябва да се борим. Като човек, който от близо година живее предимно извън пределите на България, нека кажа какво практически означава това.
Живея на неголям остров в Средиземно море. Работя и за България и се опитвам да се справям, както всички българи, които са тук. По неофициални данни само на този остров сме около две хиляди души.
На близкия Майорка са много повече. Досега, за да упражнят правото си на глас като български граждани, жителите на острова, на който съм, са пътували до Майорка, където традиционно се е организирала изборна секция. Пътят до там им коства около двайдет минути със самолет или три-четири часа с ферибот.
Цената в единия случай е около 30 евро, в другия може и по-малко. Освен в Палма де Майорка, българите пътуват и до Валенсия, където всъщност е генералното консулство, грижещо се за сънародниците ни на територията на Балеарските острови, или до Барселона, за да гласуват.
Пътят, времето и средствата, необходими за целта са повече, затова почти всички са упражнявали гласа си в Палма. Според разказите им, опашки за гласуване така и така е имало, но хората са чакали търпеливо и са знаели, че може би на следващите избори ще могат да организират секция и на по-удобно за тях място в зависимост от числеността на българите, живеещи наоколо.
С приетата поправка ситуацията коренно се променя. Цялото българско население, населяващо Балеарските острови, следва да се яви пред урните в консулството във Валенсия или това в Барселона. По най-груби сметки, това би означавало около 80 - 120 евро за самолетен билет или 50-80 за ферибот на човек, между четири часа в път, ако е със самолет (с чакането по летищата и придвижването до секцията) и две нощи, ако е с ферибот.
На практика това ще накара хората да отделят финанси за пътуването, колкото реално им струва тока на месец и да прекарат един уикенд в път, като при това, за да успеят да стигнат, със сигурност ще трябва да си вземат и поне по един ден отпуск.
Цялата останала част от Испания, където българите са почти една малка държава в държавата по численост, също трябва щастливо да кацне да гласува или в тези два града, или в Мадрид, където е посолството ни. Техните разходи и отделено време в името на гласуването също можем да си ги представим.
Ясно е също, че тези хора изобщо не прекарват времето си, пиейки коктейли по яхтите си и подобен месечен разход и загуба на време реално нарушават бюджета им. Явно депутатите в българския парламент не могат да сглобят тази проста аритметика, след като смятат, че десетките, а може би и стотици хиляди българи в Испания ще успеят физически да се появят и да пуснат бюлетините си във всичко на всичко три изборни секции.
Само за сравнение - на последните избори секциите в Испания са били двайсет и четири. То е като да отвориш една тоалетна на мегаконцерт на стадион „Васил Левски" - очеизбождащо е, че няма как да стане. За да вземеш подобно решение, трябва или да си с известна форма на олигофрения, или подобни първолашки сметки да не са в обсега ти на интелигентност, или да изпълняваш партийна директива. И понеже, доколкото ми е известно, депутатите ни имат завършено поне основно образование, някак без никакви съмнения остава второто предположение - това с партийното поръчение. Има и неразбрали какво е то?
Правилно, българите в чужбина да НЕ гласуват.
В социалните мрежи - онлайн парламента на България - плъзнаха веднага всякакви мнения по въпроса. Най-коварното от тях е, че българите, живеещи в чужбина няма защо да гласуват, след като реално не живеели в страната. Чакайте малко сега!
Първо, ако някой си мисли, че емиграцията все още се побира в понятието „невъзвращенец", духовно и мисловно не се е разделил с годините на соца. Днес никой не е невъзвращенец, защото границите са отворени, част сме от Европа и света и имаме правото да избираме къде да пребиваваме.
Другият любим български мотив - за облачето ле бяло - макар и доста затрогващ, също е по-скоро романтично, отколкото реално отнасящ се до съвременния начин на живот. Да пътуваш, да сменяш професии, места за живеене, гледки от прозореца, среда от хора е естествено състояние в един свят, който се крепи на мобилността си. Българският емигрант не е предател към страната си - той просто е предпочел да не е в нея по най-различни причини. Най-честата я знаем - липсата на работа.
Напоследък сме свидетели и на още един вид емиграция - по идеологически и духовни причини. Все повече хора си тръгват, защото не могат да понасят общото опростачване, мутризацията, профанщината и овчедушния примиренчески манталитет.
Една огромна част от всички тези хора, живеещи извън пределите на България обаче, биха се върнали в нея, ако ситуацията се подобри. И биха се върнали по една много стара, тривиална причина - високите сини планини, реките и златните равнини, небето като от коприна... Родолюбието не е поетична дума - то е съставна част от умението да обичаш по принцип. Не може да не го имаш предвид, когато окастряш възможността на тези българи да се опитват да променят ситуацията в родината си за по-добро, чрез своя глас.
Второто много важно нещо относно правото на българските експати да могат да гласуват е фактът, че те реално участват в българската икономика. Всички българи, които познавам в Испания, имат роднини, които живеят в България и които ежемесечно разчитат на тях, за да оцеляват. Повече от половината българи тук инвестират в имоти в родината и работят възможно най-нежеланата и тежка работа с мечтата един ден да се върнат „вкъщи". Да оправят двора. Да направят ремонт на къщата. Да си купят още малко земя, да отворят магазинче или просто да имат бели пари за черни дни.
Тези българи тук гледат българска телевизия в домовете си, разменят си книги на български, говорят с децата си на родния език, празнуват българските празници.
Когато си експат, бързо забравяш това, заради което си си тръгнал от страната си. То е като с разводите - трябва само един кратък опит да се съберат отново, за да се сетят много бързо защо са се разделили. И с емигрантите е така - навън придобиваш малко романтичен поглед към страната си, където всичко започва да ти се сртува не пък чак толкова непоносимо. А при първата по-дълга ваканция самата действителност светкавично те кара да се освестиш - стига ти само да се докоснеш до агресията на администрацията или някой нагъл шофьор да те напсува на улицата, за да си спомниш повсеместната злост, от която си избягал.
Всичко това обаче не те прави по-малко българин. Ти си българин, където и да си, с каквото и да се занимаваш. България като родина никога не може да излезе от теб, нито ти от нея. Независимо, че България като държава може да се опита да те игнорира, какъвто е този пореден парламентарен абсурд, роден от плиткоумието и продажността на народните избраници. Защото тази България не те иска. Тя гражданите, които живеят в нея не иска, та ще се занимава с онези, дето така и така са си тръгнали!
Целият казус за ограничаването на възможностите за гласуване извън границите на България най-общо може да се опише като един огромен абсурд - държавата, която дава право на гражданите си да упражнят правото на глас, всъщност ограничава възможността това право да се използва, а като то не се използва, тя заплашва да го отнеме. Нещо като „имаш задължително право да гласуваш, ама задължително няма да успееш и задължително ще бъдеш наказан, че не използваш задължителното си право да гласуваш...." и така обратно, до безкрай.
Е, верно няма такава държава! И от странство тази абсурдност още по-силно си личи.
