- Еййй, мамо, оная раница в мола, с Уинито беше страхотна.
- Коя бе, Красимира? (Изнервено, fortissimo) Ти знаеш ли колко пари са това, сто лева за раница! А и гуменки, и анцуг, и обувки за есента трябва да ти купувам.
- Молятисебемамоооо!
- Добре, айде млъквай, сега, като дадат парите за първокласници, ще ти купя.
Този разговор го слушам в автобуса, с който се прибирам от работа. Със сигурност майката, която обещава раницата, няма на себе си дрехи и обувки за сто лева. Чантата й е ожулена и дори ластикът, с който е прибрала на опашка косата си, е избелял.
Правителството вече започна да изплаща обещаните суми от по 250 лева за първокласници. От 2008-а насам сумата не беше променяна - тогава се увеличи с 30 лева и стана 150, но настоящото правителство я вдигна с още 100 лева.
Със сигурност майката на Красимира и други родители като нея биха искали да им се плащат достойни заплати, вместо недостойни социални помощи.
Защото догодина Красимира ще е във втори клас, помощ за първокласници вече няма и ако не си пази "раницата с Уинито", няма начин да е пак с нея. Освен ако майка й няма връзки в някой магазин за стоки "втора употреба", за да й намери почти запазена маркова чанта.
Децата са особено жестоки, когато се хвалят с това, което имат. В малките градове, където по-заможните се броят на пръсти, не личи толкова. Но в София контрастът често е жесток.
Преди години помня моя колежка, която купуваше кръгли хлебчета, като тези от "Макдоналдс", вземаше салфетки и пликове оттам (кой знае как ги осигуряваше) и правеше сандвичи на дъщеря си за училище, за да мислят всички, че си ги носи оттам. Всъщност причината е да бъде натрит носа на една Ради, която се присмиваше редовно на дъщерята на моята колежка.
"Всяка вечер, като ги правя, казваше ми тя, здравата рева". Когато успяла да вземе на дъщеря си истински "Мак", детето не го харесало. Такива ми работи.
Обикновеното българско училище е прекалено стресиращо за хлапетата, които влизат за първи там. Особено ако са заобиколени с връстници, които, подражаващи на родителите си, парадират със скъпи маратонки, раница, химикал, телефон. И първото, което осъзнава често един невръстен 7-годишен човек, е неравенството, вместо прекрасния свят на познанието.
Колко рано трябва да кажем на децата си, че в този свят има бедни и богати и че някои от тях растат в семейства, където отрано чуват грозни дрязги или вечни забележки как парите не достигат.
В медиите ни това изглежда като забранена тема - въпреки втръсналите дидактизми на властта как, за разлика от Симеон Дянков и предишните, те започват програма от някакви социални мерки и разни бла-бла.
Хлапетата могат да изтананикат по-лесно някоя песничка на чалга фурия, отколкото да говорят по тази тема. Макар че кой знае, когато са малки, децата са болезнено откровени.
Когато попитах 8-годишния си съсед какво е да си беден той мисли дълго, преди да отговори: "Амиии ... да не мога да ям сладолед всеки ден". Ако попитам племенника си, който е на същата възраст и чете в момента "Приключенията на Пинокио" - от т.нар. списък със задължителна литература, той ще каже, че Джепето е беден, защото продава палтото си, за да купи буквар на сина си Пинокио. (Той плака, когато чете тази глава...)
3.5 милиона деца във Великобритания живеят в бедност и обществената телевизия BBC, която напълно покрива определението "обществена", направи уникален документален филм (виж вдясно). В него осемгодишни деца използват думата "бедни", говорейки за семейството си, а майка им обяснява как може да си позволи само храната на децата си.
В България има 1.3 млн. деца и почти 47% от тях са застрашени от бедност, каза представителят на УНИЦЕФ за страната Таня Радочай на форум м.г. Но дори за проблема с яйцата от щастливи кокошки се изговори повече преди време, отколкото изобщо е било говорено за пораженията, които нанася бедността върху малките. Стига някой да не мисли, че детство в лишения е възпитателно и калява характера!
В света на изобилие, в който живеем, бедността ужасно личи. В предишния, онзи отпреди 10 ноември, имането личеше, защото малцина бяха с привилегии.
Какво може да се направи, ще попитате, все пак сме най-бедната в ЕС страна. Факт, но спомнете си детството, какво ви е било нужно - някой да си говори с вас, да ви чете приказки, да си играе, да лови риба, да ритате топка или да карате заедно колело, да готвите заедно. Общуването е това, което може да бъде споделено с децата, които растат в лишения. Другото са приказки за Хензел и Гретел.
