В доста туристически справочници за Рим на чист италиански можеш да срещнеш уточнението, че монументът на Виктор Еманул Втори, първият крал на обединена Италия, не е повод за архитектурна гордост. Не само защото не се вписва с другите паметници наоколо заради белия мрамор, с който е изграден, но и заради огромното разточителство и (македонска) мания за величие. А е (едва) 81 мeтра висок.
Казваме едва, защото това е нищо в сравнение със 133-те метра, които се привиждат на сдружението, подело инициативата за вдигане на паметник на Васил Левски до Свиленград. И това нямаше да звучи чак толкова самоцелно, ако един от аргументите не беше, че на Изток (имайки предвид вероятно грандиозни небостъргачи като Бурж Калифа в Дубай) се строят сгради, високи по един километър.
Небостъргач в България си нямаме. Но какво пречи на един Левски да извиси ръст - не на бесило, на постамент.
"И няма как Паметникът на българския дух да бъде 1.20 м". Е, да, но "дух" и "133 метра материя" (особено в страна без находища на петрол, които да изплатят някоя архитектурна глезотия) е оксиморон. Няма лошо някъде нещо хубаво да напомня за Апостола на свободата. Ако обаче постоянно ще тестваме националната си принадлежност, гордост и уважение към историята си, това със същия успех може да се случи и по време на градски пърформанс с графити изображения на Васил Левски. Пак ще е противоречиво, но ще е по-близко и човешко; в сравнение с паметник, ще е по-скоро осквернително, но ще излезе изпод ръцете на новото поколение; пак едни ще се възторгват, а други ще викат "Срам".
Изобщо, всеки опит да увековечим "свой" герой го превръща в "чужд" - в този на кича, национализма, вандалщината. В герой на Спора. Защото почти винаги всичко се решава от група ентусиасти, които с добре подбрани сантиментални и патетични слова се опитват да убедят други групи, че е настанал часът да се тупнем в гърдите колко сме велики. Въпреки жалкия пример с Македония, която заема водещото място според индекса на мизерия и в същото време не се стиска откъм харчове за паметници. Напротив.
Да не говорим, че първото, което виждаш, влизайки в сайта на сдружението, което настоява да имаме Монументален комплекс на Васил Левски, е надписът НАПРАВИ ДАРЕНИЕ в червено каре. Дори хората от "Аз обичам България" да го отричат, да не би най-накрая някой да се е сетил, че се отваря страхотен пазар за националистически (антитурски) идеи.
Защото правилното послание в случая е БИ ЛИ ДАРИЛ?
У нас обаче липсва култура на референдум по каквото и да е предложение. Затова и по форумите се заформят дивашки спорове, в които всеки се опитва да изкрещи/изплюе мнението си и да пребори Другия с всевъзможни аргументи, стигащи до цинизъм. Няма лошо - и Левски е човек и търпи дискусии.
Но невъзможността да представиш позицията си официално - чрез подпис "за" или "против" паметник на Васил Левски/Христо Ботев/Стефан Стамболов/Аполон Лечител се превръща точно в онова, от което идеолозите на тази висока идея се опитват да избягат: "режима на мразене и отричане на всичко и всеки".
Кой каза обаче, че омразата не вирее на 133 метра височина?
