Българите гледаме спокойно и отстранено Световното по футбол - нали там ни няма. Но това не е голяма драма - и други, с по-силна футболна биография, не се класираха - Швеция и Русия, например. Както и наши балкански съседи със силни отбори - Турция, Хърватска, Румъния. Световни величия като Франция и Италия пък напуснаха позорно първенството на неприлично ранен етап.
За компенсация на национално спортно самочувствие обаче получихме успехите на волейболните ни национали в Световната лига. Вярно, за разлика от футбола, който излигна за кратко до световните висоти през 1994 г., във волейбола отдавна сме между десетте най-добри в света. На няколко пъти сме били в подножието на самия връх, сега също имаме сили и воля за медал.
Волейболът, макар и на немалка дистанция от футбола, е един от най-популярните колективни спортове в света. И е много добро средство както за реклама на страната, така и за повдигане на националното самочувствие. Което при нас, българите, трудно може да се нарече високо.
А санитарен минимум от национално самочувствие е жизнено необходимо за всяка нация. Иначе трудно може нещо да да я споява като общност. Трудно може да има заедност за поставяне на общностни цели и решаване на общи проблеми. И трудно националната идентичност може да бъде нещо по-различно от паспортно гражданство.
Успехите на мъжкия ни национален волейболен отбор събуждат положителни емоции у стотици хиляди българи. Индивидуално, семейно, с приятели или сред множеството в спортната зала, удоволствието от играта и от победата е не просто още едно удоволствие от всекидневието. То е усилено от страстната съпричастност, която изпитва всеки запалянко, верен на своя клубен отбор. С тази съществена разлика, че тук запалянкото става фен на собствената си страна. И сякаш неусетно - не само спортен фен. Звученето на националния химн преди мача и развяването на трибагреника при медал вече има съвсем друго емоционално въздействие.
Националната гордост обаче идва малко наготово. Почти всички волейболни национали играят в престижни клубове в чужбина. Дори и най-младите бързо са забелязвани от чуждите специалисти и купувани да играят навън. Заслугата на България е в това, че е родила таланти, но не е успяла да им осигури висока спортна кариера в собствената им страна. Клубният волейбол през 2010 г., както и клубният футбол през 1994-а., нямат нищо общо със световните величини на националните отбори тогава и сега.
Високото спортно постижение на националния отбор и предизвиканата от това национална гордост се оказват от реимпорт. Нищожна част от феновете на националния отбор по волейбол са фенове и на „Левски Сиконко", ЦСКА или „Лукойл Нефтохимик". Волейболната ни федерация изглежда също не е голям фен на своя национален отбор, след като на мизерния й сайт негов старши треньор все още е Мартин Стоев, А Евгени Иванов и още няколко играчи са в състава му. Нищо, че тази федерация получава не малко пари от завоеванията на този отбор.
Гордостта по право от успехите на национален отбор по волейбол носи и задължения. Национално гордият българин трябва да пълни не само залите и да сяда пред телевизорите, когато играе националният отбор, но и да ходи на мачовете на клубните отбори и да възпитава децата си в любов към спорта. Тогава клубните ни отбори ще станат по-богати и конкурентни на чуждите и не само ще приемат таланти, но и ще ги задържат и развиват. Тогава и фенът на националния волейболен отбор ще се превърне в истински спортен фен, съпричастен с цялото израстване на своите любими звезди, а не само жаден за патриотично самочувствие готованко.
