Како, никога не съм рисувал слънце, казало едно осемгодишно дете. Сигурно знаете, че децата разказват душата си - радостта, страховете, страданията, с рисунките си.
Хлапето без слънцето расте в дома за сираци "Асен Златаров" във Враца заедно с други като него, за които отвреме-навреме благотворителни организации, политици, чужденци или просто хора носят непременно храни и някакви дрехи. От хуманитарната помощ обаче има нещо по-просто, което даже не изисква пари - общуване.
Говори с тях...
Чела съм защо изоставените бебета не плачат - или плачат съвсем малко. Разбират по някакъв начин, че няма кой да ги вземе и гушне. После това си проличава - "изоставане в психо-моторното развитие". Не че детето е увредено или умствено изостанало.
Павлина (Петрова) и Гаврил (Стефанов) разказват за своя "мъничък проект", който е приключил наскоро. Наричат го "Час по гушкане", защото цялото му име е като от учебник по психология - "Програма за преодоляване на емоционални дефицити за деца на възраст от 7 до 12 години". Финансиран е от Тръст за гражданско общество в Централна и Източна Европа и Институт "Отворено общество" - София.
Павлина: "Децата, с които работихме, не познават цветовете, голяма част от тях не знаят кое е ляво и дясно, трудно им е да назоват различните части от тялото си... Имат сериозни пропуски в чисто житейски знания и умения".
Първото занятие е било самопознанието. Просто да си назовеш веждите, миглите, клепачите... Сещам се каква семейна гордост беше всеки успешен опити на децата ми като бебета, когато ги питаш: "Айде сега покажи къде е нослето..." Пляскане с ръце, целувки, и, гушкане, разбира се. Иначе как ще ги научат.
Павлина: "Децата имат проблем да се погледнат, срамуват се от себе си, затова бяхме им купили по едни огледалца, които им раздадохме..."
И в същото време страхотно обичат снимките и албумите, обяснява Гаврил - да се снимат, да показват снимките си - "Како, виж тук колко съм хубава...". Той е възпитаник на същия детски дом, всъщност - на много домове, защото е поет от "социалните" от бебе. Напуснал го е преди повече от две години - след като сираците и изоставените деца навършат 19 години, държавата приключва сметките си с тях.
Чуден човек е Гаврил. Решава през 2008-а - предпоследната от престоя му в дома, да създаде неправителствена организация, която да защитава правата на децата като него. Първата и единствена до момента организация, инициирана от деца, които живеят в дом.
Сетил се е, ровил в Интернет, търсил е и се е срещал с хора, намерил си е съмишленици - и НПО-то е факт. "Надежда за нас". Помогнали са му и от Териториалната агенция за закрила на детето във Враца и от социално подпомагане. И един "Воин на светлината", както нарича една жена на име Цветелина Стоянова - "Чета Паулу Коелю и оттам се сетих...".
Нарича организацията си "мобилен център за работа с деца".
С какво са започнали първо? Казано сложно - доброволчески проект за придобиване на кулинарни умения и приобщаване към семейна среда за деца от 16 до 18 години. Казано просто - как да изпържа яйца - и не само.
Меню за 6 месеца с 300 лева
В какво се състои проектът? Държавата България осигурява на всяко дете в дом 30 лева - това са му джобните пари за месеца. Децата от "Асен Златаров" събират общо 300 лева, което представлява целия бюджет на проекта - не за месец, а за 6 месеца. Проектът всъщност е да седят около кръглата маса, да обсъждат какви продукти да купят и какво да си сготвят на подарената им за Деня на детето готварска печка, след като е постигнат консенсус по рецептите...
Това са много пари, каза Гаврил. Забравих да го питам колко време са ги събирали.
Павлина се намесва, за да допълни, че наред с всичко това, са се учели да работят и в екип. "Микроклиматът е много особен, децата от една страна са постоянно в група, ако ги изкараш - имат проблеми, затова и осиновените деца имат трудности в периода на адаптация, дори някои не могат да спят сами. От друга страна те са индивидуалисти, тъй като трябва да оцеляват в тази трудна среда, в която действа правото на юмруците, да не станат част от стадото - затова и работата в група е много трудна..."
Как се е справял Гаврил? "Изолирах се в себе си в добрия смисъл - това ми помогна".
Помечтай си за...
Да си помечтаеш също е тема от часовете по гушкане (както и майката земя и защо да я пазим, агресията и автоагресията др.). За какво си мечтаят децата - за дом, но също и да са космонавти, актриси и особено поп певци и певици. Двама си мечтаят да станат художници.
Трудно е да направят разграничение между желание и мечта. Но часовете по гушкане са малко, за да те научат и на това - въпреки че доброволците, които идвали с четиримата психолози, продължават да питат кога ще има пак.
Кой би искал? Може би други самотни хора - от старчески домове. Това е една от другите ни идеи за проект - прави се връзка между домове за деца и старчески домове, но трябва да има хора, които през цялото време да наблюдават процеса и да му дадат тласък, казва Павлина.
Гаврил е правил подобно нещо. Още преди да му щукне идеята за организацията. Децата от дома ходили на Коледа при пенсионери от местен клуб. "Гавриле, дай да направим нещо, тия мойте постоянно реват и са самотни", казала една пенсионирана учителка от дома.
И го направили. Яли, пили и се веселили. Едните пели песни, другите разказвали за "едно време" и кое как се прави по Коледа - за пълнените чушки и погачата. Какво да се прави - едни отрасват с тези неща, а други ги приемат като дар божий.
Гаврил: "Подариха ни вълнени чорапи, плетени от тях..." Нали знаете как децата постоянно късат и си губят чорапите, всички деца са еднакви. Хем свиден, хем полезен подарък.
Павлина: "Би било добре да срещаме децата и с хора, които се чувстват по някакъв начин щастливи и успели. Без значение какъв ще е човекът, само да сподели и да каже нещо от собствения си опит, през какви трудности е минал - това са полезните неща за децата, ти даваш нещо на този малък човек и приемаш нещо от неговата енергия..."
Би било добре... Да не даваме милостиня и шоколадчета. Нека си поговорим с тях.
