Многократните поражения на българската държава и на българската национална идея през 20 век, увенчани с полувековната съветска доминация и разорителния преход след 1990 г., доведоха до утвърждаването и господството на дефанзивния - отбранителния национализъм на българина, за пореден път уплашен за своето оцеляване. Ето защо днес в българския национализъм превес има разграничаването, а най-често употребяваната дума е "анти", обяснява политологът доц. Огнян Минчев.
Webcafe.bg започва поредица, посветена на модерния българския национализъм, която ще ви срещне с позициите на политици и експерти по темата. В първата публикация по темата доц. Минчев изтъква три причини, за да бъде смятан национализмът за "лош" - братоубийствените съперничества на Балканите, ужасите на двете световни войни и комунистическият интернационализъм със съвременните социалистически доктрини.
Следва оценката му за днешните "говорители" на национализма - част от тях са създадени изкуствено от бившия комунистически елит, на други е платено да запълват тази политическа ниша, а трети го правят от чисти подбуди, но без сериозни шансове за успех. Общото между тях е, че, неволно или съзнателно, възпроизведоха "анти"-логиката на традиционния български дефанзивен национализъм. Къде стои България в европейски план и застрашен ли е Старият континент от нова радикална вълна - четете в пълния текст.
Съвременният български национализъм върви неизменно с думата "анти". Насочен е към разграничаването и разделението, а не към приобщаването. Грешка на партийните стратези или идеен ступор? Какви са причините?
Тази дефиниция "анти", разбира се, е проклятие за българската национална общност и за бъдещето на България. Една общност трябва да се самодефинира с позитивен знак и заряд, за да може да действа в полза на своите стремежи и интереси. Очевидно негативната дефиниция на собствената национална идентичност е много дълбоко заложена в българския ценностен генотип. Дотам, че доскорошните българи около Вардар също дефинират новата си македонска идентичност чрез ... системна антибългарска кампания.
На какво се дължи етикетът, че национализмът е "опасен", "лош" и „вреден"?
Три фактора допринасят в основни линии за този "етикет". Първият е модерната балканска история от края на 19 и през 20 век. Едва ли има по-смоубийствен модел за утвърждаване на националната идентичност и националната утопия за "величие" от процеса на конфликтна фрагментация - "балканизация", който съперничещите си балкански нации разиграха в амбициите си да "настигнат" модерна Европа под покровителството на патронизиращите ги европейски сили.
Балканските нации се формират в процеса на освобождение от Османско владичество, затова споделят един и същ комплекс за "изоставане от Европа". Съперничеството на балканските национализми по пътя на реинтеграцията в Европа е игра с нулев резултат. Затова в последна сметка победители в нея няма.
Радикалният национализъм на Балканите доведе до поражение на всяка "голяма национална идея". На българската - през 1913 и 1919 г., на гръцката - през 1923 г., на сръбската - седем десетилетия по-късно. Ако не променят генотипа на националните си стратегии, албанци и македонци рискуват да стигнат до подобни незавидни резултати в бъдещето.
Вторият фактор за обозначаване на национализма като "лош" и "вреден" е европейската история на 20 век - съперничеството на големите европейски нации доведе до две унищожителни световни войни и до зловещата хипертрофия на националната идея и националната омраза при нацизма.
Затова идеята и етоса* на европейската интеграция са в корена си анти-националистически и федералистки, въпреки че федерализмът е верую само на част от днешните европейци. На всяка по-рязка проява на национализъм и дори етно-центризъм в Европа се гледа с подозрение. Може би само икономическият национализъм има известна легитимност пред хипотетично "общите европейски интереси", поразени от днешната финансова и институционална криза на ЕС.
Третият фактор се корени в анти-националистическия - интернационалистичен и космополитен патос, на европейската левица. Социализмът винаги е бил интернационалистичен, въпреки системните компромиси, които социалистите във всички времена са правили. Комунизмът стартира като радикална интернационалистична утопия, за да завърши в яростния гърч на съветската имперска система.
"Възродителният процес" в България от 80-те години бе не толкова опит за превръщане на турците в българи, колкото стремеж за превръщане на управляващия марионетъчен комунистически елит в "националисти".
Постмодерната европейска левица продължава космополитната традиция на социализма. Идеологически осиротяла след рухването на Източния блок, социал-либералната левица прегърна глобализма и омразния на всеки социалист свободен пазар, за да насочи острието на своята войнственост срещу "отживелицата национална държава". През 90-те години на 20 век се изсипа лавина от прогнози и очаквания за рухването на националната държава.
Безотговорно се подминаваше въпроса какво ще замести националната държава като институционална структура. Глобализацията създава планетарна общност на пазари, комуникации и финансови потоци, но не и планетарна институционална инфраструктура. Остава валиден въпросът кой ще мете улиците, кой ще организира и плаща за образование, здравеопазване, гражданска сигурност, закон и ред.
Ляво-либералната идеология за "разпад на националната държава" в съюз с безотговорни глобални икономически фактори породи действителни процеси на срив на крехката държавност в редица страни на Африка. Поредица от слаби държави възникнаха върху развалините на съветската империя. Формално парадоксалният, но дълбочинно логичен резултат от делегитимирането и отслабването на националните институции от позициите на идеологическия глобализъм бе взривът на етнически конфликти, междуплеменни войни и организиран геноцид на територията на слабите и провалени държави от Втория и Третия свят.
Какъв е модерният прочит на национализма в ХХІ век, така че да бъде полезен за обществата?
Нацията е общност, породена от модерната епоха и национализмът е идеологията на националната идентичност. Тази идеология може да се променя и насочва в зависимост от стратегията за национално развитие, която е отговорност на политическите и интелектуалните елити на една нация. През модерната епоха нациите се стремят към етническа и културна хомогенност. В съвременния свят етно-културното многообразие е господстваща тенденция навсякъде по света.
Затова националната идеология в глобалния свят трябва да бъде ориентирана преди всичко към гражданската идентичност на нациите, насочени към създаване на институции за интеграция на културно многообразните общности. Етническата идентичност трябва успешно да се впише в дефиницията на една гражданска нация за да имаме ефективна държава и успешна национална общност.
Вече споменахме, че космополитната левица гледа снизходително на националната идентичност, а на увлечените в патриотични чувства свои съграждани - като на умствено недоразвити индивиди. На практика няма успешен космополит без здрави семейни, етнически и национални корени. Гор Видал - талантливият писател космополит, който десетилетия живя в Италия и се гордееше със средиземноморската си чувствителност умря като сто процентов американец.
Консерваторите в САЩ бичуват либерала Барак Обама за проблемна американска идентичност: баща му е кениец, а самият Обама е израсъл в Индонезия. Но кой може безпристрастно да обвини Обама, че не служи лоялно на Америка като на своя родина?
Човешката личност снема в себе си поредица от вписани една в друга идентичности. От семейството, през селото и града, през нацията, вярата и принадлежността към човечеството - до принадлежността към Вселената, която е нашият най-всеобхватен и най-истински дом. Отричането на националната принадлежност в полза на глобализма е проява на тесногръд космополитен провинциализъм.
Година преди изборите се нароиха няколко националистически формации - на Димитър Стоянов (Националдемократическа партия); Слави Бинев (ГОРД); Светльо Витков ("Глас народен"). Как всяка от тези партии ще "консумира" национализма на идващите избори?
Освен възглед и идентичност, национализмът е и прагматична, понякога цинична политическа игра. Обозначаването на национализма като нещо изцяло отрицателно в десетилетията след рухването на комунизма насели "националистическия сектор" на политическия спектър предимно с примитивни, отбранително-навъсени и нахъсани програми и активисти, които възпроизведоха изцяло "анти"-логиката на традиционния български дефанзивен национализъм.
Част от тези хора са "националисти" - просто защото не им стига акълът да бъдат либерали, социалисти, християн-демократи. На други е платено да бъдат "националисти". Трети са наистина мотивирани от идеалистични патриотични подбуди, но с малки изключения рядко съчетават комбинацията от интелект, политически опит и ресурси за успешна политическа дейност.
Като цяло, националистическият спектър в България произлиза от националистическото крило на бившата БКП, което бе отстранено от ръководни позиции с преврата от 10 ноември 1989 г. През последните 20 години представителите на това крило в службите за сигурност на бившия режим, в новата корпоративно-олигархична система, в медиите и в демократичните институции правиха поредица от опити за синтез на силно националистическо движение и само един от тези опити бе успешен, и то за кратък период от време - "Атака".
По произход и същност българският пост-комунистически национализъм е в голямата си част традиционалистки, анти-западен, русофилски и до голяма степен анти-модерен. Изключение прави в известна степен ВМРО и Българския демократически форум - наследник на легионерите от 40-те години.
Анти-западният патос на съвременния български национализъм добре се съчетава с анти-националистическия патос на голяма част от българските либерали и - въобще - демократи - гледащи на Запад и към Европа. Така се възпроизвежда традиционното разделение на българската политическа идентичност - двулик Янус на границата между изтока и запада, между Европа и Русия.
Разпадането на "Атака" като политически проект породи оживено пъпкуване в националистическия сектор, който обикновено се разпростира върху 10 до 12 на сто от гласовете на национални избори. Освен партия ГЕРБ, която ще наследи определена част от гласовете на "Атака", сериозни шансове за относителен успех в националистическия сектор има партия НФСБ около корпоративния и политически кръг на телевизия СКАТ, чийто кандидат за президент Стефан Солаков взе около 2 на сто от гласовете през 2011 г.
"Национал-демократическата партия" на Капка Сидерова и евродепутата Димитър Стоянов е опит да се съхрани семейната националистическа фирма след развода с Волен Сидеров. ГОРД е спонсорски - т.е. архонтски жест на монтерейското задкулисие към разроилия се националистически сектор в българската политика, докато зад "гласа народен", казват, стоял гласа на Светльовия тъст и известен в миналото бригадир... Ще се събират и изваждат, делят и преливат, докато в парламента имат шанс да попаднат само политическия кръг на СКАТ и остатъчната "Атака", ако Сидеров не се самодисквалифицира при поредна публична акция на умопомрачение...
Изостават ли българските националистически партии от европейските си събратя? Какво ги разделя?
Дребнотемието, дребната сметка и тарикатлъкът на разпилелите се български националисти ги разделя от европейските им събратя, които са много по-организирани, имат ясна кауза и ресурси за политическо действие.
Преживява ли Европа Ренесанс на национализма, поради кризата и имигрантските вълни?
Мисля, че подобен ренесанс сега започва и е много важно за европейските политически елити да спрат да си затварят очите за ключови въпроси като имиграцията, националния икономически интерес, корупцията и бюрократичния анти-демократизъм, ако искат да не преживеят радикална анти-демократична националистическа вълна.
Макар и на друга основа, днешна Европа преживява криза на институциите, демократичните процедури и политическите идеи на европейското обединение, която е сравнима в някои свои аспекти с кризата на либералната демокрация след края на Първата световна война.
Днешна Европа не е изправена пред опасност от фашизъм, но може да преживее болезнен разпад вследствие на радикални движения за ре-национализация на политическите решения срещу тромавия и бюрократичен Брюксел. Имигрантският проблем може да се окаже катализатор на този процес, който обаче ще има множество други измерения.
* Етос - нрав, характер, добродетел.
