Възходът на крайното дясно не е мираж

Безредиците и насилието в Шарлътсвил шокираха много хора по света. Опасността от Ислямска държава, джихадисти и мигранти сякаш ни накара да забравим, че съществуват и друг тип агресивни групировки, които не си поплюват в това да прилагат насилие.

Истината обаче е, че насилието е насилие, откъдето и да идва и място за него в цивилизованото общество няма. И това включва както джихадистите, така и всички онези радикални организации, в чийто код "Или си с нас, или срещу нас" е неминуема част. Защото те са опасни за всички ни.

Според тях светът съществува само и единствено, за да бъде моделиран по техен вкус, а всеки, който не е съгласен, е враг, предател и заслужава смърт или поне един стабилен бой. Голяма част от тези групи са изключително добре организирани, много мотивирани, а влизащите в тях новобранци трябва да изтърпят иницииращ ритуал, който да ги направи част от братството.

Друг ключов момент е, че всички подобни организации вярват, че могат да променят света с една голяма революция, която със сила да изтрие всичко лошо, да подмени корумпираните елити и да сложи на тяхно място нова, чиста власт, обединена от онази идея, която всички трябва да следваме (независимо дали искаме, или не).

Разбира се, някой може да си каже, че случилото се в един от южните щати на САЩ е безкрайно далеч от Европа и България и тук нещата са далеч по-спокойни и под контрол. Реално обаче в Европа крайното дясно намира благодатна почва на фона на бежанската криза и свободата на придвижване.

Доклад на Съвета за сигурност от средата на тази година определя, че броят на членуващите в неонацистки и национал-радикални групировки в Европа надхвърля 7 млн. души, като предимно става въпрос за младежи.

"Националистическите структури създават мобилни бойни отряди, които могат да бъдат използвани за организиране на акции за гражданско неподчинение и масови безредици както в собствените страни, така и в чужбина", е само един от изводите в доклада.

Именно това бяха факторите, които дадоха тласък за развитие както на видимата част на радикалния национализъм, в лицето на крайноконсервативните партии, така и на невидимата (и по-опасната) - неофашистките организации.

Но да се говори само за бежанци като за фактор, пораждащ крайни нациоалистически течения, би било несериозно, тъй като причините толкова много млади хора да се увличат по тези идеи са доста по-мащабни.

Както всеки друг процес в обществото, така и тук ключът често може да бъде намерен в социалната среда. Най-често към крайния национализъм прибягват младежи и млади мъже, които са с под средните доходи. Те са децата на работническата класа и имат твърде много насъбрана злоба срещу света такъв, какъвто е. Има недоволство от социалното неравенство, недоволство от политиците, недоволство от малцинствата, за които се прави повече, отколкото за честните и трудещи се хора.

Крайните националистически идеи дават ако не отговор на причините за тази агресия, поне врагове, които да бъдат мразени. Врагове, които са в дъното на това нещастие. Ако в Германия през 30-те това са били евреите, днес врагове са циганите, бежанците, САЩ, Сорос, отново евреите и т.н.

Понякога тези младежи идват и от проблемни семейства и в тях има зародена нуждата от принадлежност, от нещо, с което да се определят. Самите неофашистки организации са изградени на принципа на братствата, където всички са едно голямо семейство, обединено от конкретната идея. Лоялността там е закон и верою, както и защитата на своите. По този начин едновременно се задоволяват нуждата от принадлежност и нуждата от сигурност, които идващ от подобна среда младеж може да изпитва.

Усещането за принадлежност тук върви и с усещането за гордост. Когато идваш от проблемна среда или проблемно общество като цяло, нуждата от нещо, с което да се гордееш е много по-осезаема. Крайните радикали я задоволяват - те дават идеята за Великата нация, за това, че си потомък на хора, които са познавали величието и че ти сам можеш да достигнеш до него. Да върнеш заслужената слава на родината ти, отнета от мекушави и продажни политици.

Така се създава себевъзприятието като войн на по-велика кауза, който е готов да се бие в името на тази кауза и дори да пожертва всичко за нея, ако трябва.

Когато, от една страна, вече имаш постигната такава преданост към идеята и организацията, и имаш посочени врагове, от друга, очакваният резултат е искрена омраза към тези врагове и всички, които ги защитават.

Това ни води към другата страна на този възход на крайнодесните - отговорът на политическата коректност.

След като през 90-те Франсис Фукуяма обяви края на историята и победата на либералната демокрация, за известен период от време на алтернативните мнения беше ограничен достъпа до видима трибуна. Създаде се усещането, че човек трябва да мери строго приказките си, за да не засегне другите. За много хора моментът на прекаляване отдавна е преминат и максимата "да не обидиш някого" сякаш беше вече по-важна отколкото възможността да изразиш мнението си свободно.

Постепенно, в отговор на политическата коректност, дойде и бунтът срещу нея. Консервативните идеи се превърнаха в бунтарство срещу установения либерален ред и системата. А бунтарството, от своя страна, малко или много е част от себеизразяването на всяко младо поколение.

В очите на мнозина елитите се оказаха провалени - кризите на еврото, бежанската вълна, множеството терористични нападения в Европа. Всичко това създаде усещането за безпомощност на Европейския съюз - символ на цялата идея за многообразие в идеите, глобализъм и свобода.

Това доведе и до протеста срещу Обединена Европа и Европейските й ценности, възприети и носени като флаг от модерния либерализъм. Така се появиха Brexit, скокът на националистическите партии при националните избори в много държави, както и по-невидимото засилване на крайния националистически блок.

Сякаш на фона на това вече започваме да чуваме из Европа за опасността от "домашен" тероризъм - първо в Германия с войника, който се опитал да извърши терористичен атентат и да го припише на бежанците, после с масовата проверка на казармите в Бундсевера за нацистки символи, убийството на депутатката Джо Кокс във Великобритания, а сега и с разследванията пак там за активизиране на клетки на неофашисти, които обмислят терористични актове срещу мюсюлмани на британска територия.

България далеч не е изолирана от това явление. У нас Динко с атв-то, Перата, БНО "Шипка" и ежегодните издания на Луков марш с участието на формации като "Кръв и чест" са повече от ясен сигнал, че крайният национализъм се радва на благодатна почва тук и сякаш се радват на известен толеранс от страна на властите, които упорито избягват темата.

Въпросът обаче е, че докато избягваме темата сега, може да се окажем в един момент принудени да говорим за нея, когато е станала сериозна. Дори повече, отколкото в Шарлътсвил.