Имам нужда да се изповядам. Да разкажа на хората какво е да загърбиш дома си и да заминеш в чужбина. Нека всички да знаят през какво ще преминат, тръгвайки на път. Нека видят как изглежда отпътуването към непозната страна през очите на едно младо момиче.
Емиграцията не е само мъка, но не е и само радост, нито само красиви гледки. Тежко е. И боли.
Дълго време в България не знаех как да постъпя с живота си, какво да направя, губех си времето, не ме интересуваше нищо, освен купоните, приятелите ми, гаджето ми. Знаех, че не мога да продължавам така завинаги и че времето тече и трябва да променя живота си. Но как? Дали да загърбя всичко и да се впусна в неизвестното или да остана вкъщи, при своето на моменти лудо семейство или да замина и да оставя всички свои приятели.
Трябваше ли да загърбя една сериозна връзка и хиляди спомени, избирайки мечтите си и възможността за едно по-добро бъдеще?
Още помня как тръгнах.
Няма как да забравя сивото ми последно утро вкъщи. Дори не знаех дали да се разплача и да заявя, че оставам завинаги у дома или просто да рискувам.
Може би фактът, че още бях сънена, ме предпази от това да разсъждавам. Качих се в колата, ароматът на кафе в студеното утро ме поддържаше жива. Жадно попивах всяка гледка от дома, планините, реката, хората, все още спящите къщи.
До ден днешен ги сънувам.
Помня как, когато ме изпращаха на автобуса, аз се обърнах да погледна за последно все още усмихнатото си семейство. Те се крепяха едва и не искаха да покажат колко ги боли. Родителите ми седяха прегърнати, брат ми беше прав и гордо помахваше, викайки: "Успех, обичам те!". Помахваше ми и семейният артистичен приятел, леко дистанцирано.
Опитах се да кажа: "До скоро..." но се разплаках и се затичах, за да вляза по-бързо в автобуса. Този момент седя пред очите ми чак докато стигнах до Франция.
Щом слязох на гарата с двата огромни куфара и шепа надежди изведнъж реалността ме удари. Бях сама.
Погледнах към куфарите, не знаех къде се намирам, обикалях, нервничех и накрая просто седнах върху куфара и заплаках, оставяйки се на емоцията.
Какво пък? Нека поне веднъж бъда слабачка и се отдам на страданието и шока.
През ума ми премина мисълта: "Къде си мислиш, че отиваш? Помниш ли как много мечтаеше да свириш на флейта и след месец, два просто я загърби. Сега не е така. Сега си накрай света сама. Твърде далеч стигна, реейки се в облаците".
Събрах си ума, хванах влака, стигнах до новия си "дом".
Видях една огромна, бяла къща с прекрасен, красив двор с цъфнали рози. Казах си: "Може би тези розови храсти ще ме държат жива имаше същите и вкъщи".
Преминах през дълги месеци на дълбока депресия, в които не исках да се храня, да живея, да продължавам. Всеки ден се будех с въпроса: "Защо продължавам?".
Kрепяха ме думите на хората, които обичах и все още ме подкрепяха, макар и от разстояние. Не усещах времето да минава, бях в едно тотално безвремие.
Наблюдавах света през прозореца си, с чашата черно кафе, виждайки как лятото преминава в есен, после в зима.
Някогашните ми приятели не разбираха драмата си, че седейки си вкъщи и живеейки живота си, както винаги, никога няма да видят и изживеят онова, което аз изживях.
И така животът ни раздели с по-голямата част от тях.
Разделих се и с приятеля ми, който беше до мен в продължение на няколко години. Все едно животът ми каза: "За да продължиш напред, ще ти взема всичко, което би те върнало"
Минаха месеци, в които хората около мен се опитваха да разбият стените, с които се бях обградила.
Чувствах се сама, но не исках и да дам на никого възможността да се докосне до мен. Получавах цветя на вратата си, които всеки ден с безразличие изхвърлях в кофата. Комплименти, покани, но имах нужда да се възстановя сама.
И взех живота си в ръце, намерих си приятели, хора, които да обичам и да ме подкрепят. Така по случайност уж, намерих човек, който да ме обича.
Завърших успешно университета по изкуства, намерих си работа, започнах сама да си изкарвам хляба.
Поех глътка въздух. Осъзнавам, че тук ми е добре, но колкото и да ми е сладък емигрантския хляб, винаги се сещам за онова място, в което съм се родила.
За България.
За първата невинна любов и първата детска и сладка целувка в цветната градина, за пресния сок от праскови и домашния ванилов сладолед, за дъжда, за игрите, за дома, в който израснах, за родителите ми, за приятелите ми, за красивите залези през лятото, за писъка на птиците, за аромата на дома, за любимото домашно животинче, което си е отишло от този свят, без дори да мога да го целуна за последно. Не искам да бъде така.
Не искам хората, които обичам, да си отиват, докато аз съм някъде накрай света.
Но не искам и да се връщам на място, където дори не бих могла да уча това, което искам, на място без перспектива, където политиците крадат, където хората са се научили да лъжат, за да могат да припечелят за един хляб.
Забравата е единственото спасение. Дали имам друг отговор? Не.
Следвам мечтите си, пътувам, радвам се на мига. Станах много по-осъзната, мога да разгранича истински смисленото от онова, което е без значение, научих се да ценя нещата, които мислех за даденост.
Ако и ти си решил да бягаш - направи го.
Но знай, че ще боли. Всеки спомен ще те гложди, но с времето ще се оправиш и ще си горд от себе си. Аз съм горда. И винаги когато ме попитат дали си струва да се направи тази крачка, казвам:"Давай! Смело!".
Ето заради това ще бъда поредното дете, загърбило дома, отишло накрай света, само. За да се бори в чуждата земя, да има това за което мечтае.
Заради това, моля ви, не ме съдете.
Джанго, по други теми коментарите ти са от най-смислените. Тук не те разбрах, защо трябва да адвокатстваш на една егоистична пача... Казвам го като човек, "реализирал" се в различни държави в чужбина, "реализирал" се и в България. Тук има много кривини за изправяне, вярно е, години ще ни трябват, ако въобще успеем. Но виж, на хора бълващи омраза и плюене от дистанция мога да отговоря с само пестниците си.
Ирина, чукай си немеца и кръсти се секи ден, че си в рая. Това да "храниш" някого, че живота му бил нареден и незнамсикво си го запази за собствената спалня. Как може да си толкова долна, че да подреждаш непознати за теб?!? Имаш ли представа за да живееш сносно в БГ, през какви компромиси трябва да минеш, хеле пък ако решиш да не?!?! И все пак има ни, успяваме. Не можем да надделеем все още над стадото и, вярно, винаги я има опцията "другаде", но защо? На мен ми харесва в България, успявам тук. Всеки ден е пълен с житейски уроци, но мога да си представя к'во е в Бадахшан или Венецуела. В това време, какво занимава интереса ти - седмичната промоция на макарони с вкус на вурст в "Лидл"? Вероятно, още се губиш като излезеш сама по Мюниш?
Джанго, точно ако ме интересуваше само материалното, щях да емигрирам. Да, управляващите не ми харесват, не ми харесва и политиката им. Но живея тук въпреки тях. Навсякъде има простаци, простотия, престъпления и корупция. Но има важни неща, за които да остана, като родителите ми, приятелите и близките. А децата, с които голяма част от емигрантите оправдават избора си да заминат (за да им осигурели по-добро бъдеще), ще стигнат и до край света, ако искат, светът е отворен.
Не знам колко е трудно да се реализираш в България, но познавам хора живели, а някои все още живеещи във великия Ню Йорк и за там има една поговорка, която гласи "If you can make it here, you can make it anywhere." И е напълно вярна. Там конкуренцията е толкова огромна, стресът е толкова брутален, че дори амбициозни и надъхани хора едвам се закрепват. Да не говорим за висок стандарт на живот. Аргументът за обстановката в страната е добър, но имайте в предвид, че и на Запад не е кой знае колко по-розово. Една позната от години живее в Париж и там е пълно с араби, негри и турци и има блокове, в които полицията не смее да влезе, та не знам какво беззаконие има у нас, но не е чак толкова сериозно, че да изоставиш семейство, дом и приятели. Марсилия също е известна с африканските крадци и измамници. Повечето шофьори на камиони гледат да не им се налага да пренощуват там. Атина е един от най-мръсните градове в Европа. Няма никаква зеленинка, само камъни. И там е пълно с негри, араби и индийци, които са на всеки ъгъл и можеш да очакваш всичко от тях. Но хайде да не продължавам, че стана много дълго. С една дума, навсякъде има лошо, не само у нас и у нас съвсем не е най-лошо.
Така е, има блокове, не ами и квартали даже, където полицията не смее и да припари. Това не е на майтап, съвсем сериозно! Обаче ако чутото от познатата на познат на шуренайката ти е критерий няма и как да разбереш какво е искала да каже авторката.... на статията де, да не забравим какво коментираме и да не изместваме темата
На мен пък ми е писнало под сълзливи и еднотипни статии като горната да чета коментари от хора, които претендират, че са избрали да останат в България, все едно са имали (тоест, са си създали) опцията да живеят в лукс на Бахамите или да работят като "консултанти" в магазин за дрехи втора ръка за 200лв и, понеже са патриоти, са избрали второто. Ма да. Голям избор, няма що. Дори в това да затлъстееш има повече съзнателен избор, отколкото в това да останеш в България - зер, за да станеш бъчвоподобен поне трябва да си направиш труда активно да плюскаш като свиня, което е някакво усилие, докато за да останеш в страната, в която си се родил, е необходимо да правиш.. точно нищо. Нищо. Абсолютно нищо. Всъщност, много от нещата, които изискват усилие, и които обикновено уважаваме - да се образоваш, да постигнеш умения в изкуство, спорт, наука, да работиш активно върху развитието си - ти отварят врати и ти създават възможности, опции, от където идва по-голямата (най-малкото ненулева) вероятност да избереш да емигрираш. И после някаква си продавачка ще ми разправя, че била "избрала" да остане в България, все едно през живота си е направила каквито и да било усилия за да си създаде някакъв възможност за избор и сега го упражнява. Да бе да.
Осъзнавам как ще прозвучи това на фона на всичко, което изписах досега, но и двамата вземете смекчете агресията... доста. Ирина, хората се заяждат с теб, защото от първия си коментар тук заемаш защитна позиция. Все едно теб, лично, са те нападнали. Което, ще ме прощаваш, е глупост. Особено пък тук, където сигурно половината редовни коментиращи живеят извън България. Просто на хората - и на мен в частност - масово им е писнало да четат, че заминаването в Чужбина или оставането в България е някаква форма на геройство. Не е. Личен избор е, нищо повече. Ако изобщо го има, всъщност, защото наистина няма смисъл човек без образование и реална възможност да постигне нещо извън България да се тупа в гърдите, че е избрал да остане. Същият е проблемът и на авторката на статията. Все едно осъзнава, че е изпратила някакъв инфантилизъм, предъвкващ отново обсъждана до болка тема, и веднага тръгва да се оправдава. Вместо просто да осъзнае, че няма смисъл да го изпраща това, доколкото с него не казва нищо ново. Както и да е. Изборът дали да живееш тук или там си е изцяло твой и никой няма право да те съди за него. Нито пък да те хвали. И все пак... Макар че не съм излизал от България, съм контактувал с достатъчно чужденци. Едни от най-големите олигофрени, които съм срещал изобщо през живота си, са англичани. Просто да го спомена. Простащината няма народност, а човек сам си решава с какви хора да се обгради.
Дракон, и аз това се опитах да обясня на Ирина, но тя продължи да ме яде. Не съм болен патриот, но да наричаш страната, в която си роден "кочина", ми дойде в повече. Ирина, тъкмо се канех да ти благодаря за пожеланието. И всъщност, ти благодаря. Но, моля те, живей си, където си щастлива, но не обиждай мястото, където ние живеем, колкото и лошо да ти изглежда.
Сега, за да няма недоразбрали, последно аз бих определил себе си за патриот. Но, какво да ви кажа, тук, в България ми харесва. Преди десет години напуснах Белгия в период, в който благодарение на качествата си (казвам го нескромно), почнах да се замогвам. Съвсем наскоро, този Март, се прибрах окончателно от Холандия, където изхарчих сума пари, правени в БГ, но научих безценни уроци. Преди това живях в Дания и правих проучване за Кристиания, където и до днес ми е сърцето... Във всяка една от тези държави първо научавах езика и нравите, приемах ги, доколкото считах за разумно и се получаваше уникална амалгама от тях и балканските ми гени. Видях също така и много-много трудности и мизерия (но такива неща им се случват на глупаците и лузърите, нали). Фактът, че живея в БГ няма нищо общо с "прибиране" или whatever патриотарски изживявания. Просто, в Холандия започнах всяка нощ да сънувам планини и тая нездрава изравненост на всеки акър като по конец, почна да ме дразни здраво. И така, навсякъде сам, с амбиции, през трудности и невероятни обрати, превит духом, но не и пречупен. Знам че това е историята на много хора литнали зад граница и ги разбирам, за което. ...Но не мога да озаптя тая гнус, която ме хваща от думички като "кочина", "бардак" и пр. Заради т'ва и нахраних по-долу изказалата се тетка от долината на моторверке. Ти, лично, Ирина си допуснала да асоциираш България с тези понятия и тук да кълвеш изтънко "по-простите" ти сънародници, нямали шанса да прилъжат некой Ханс. Бтв, вебкафе ти дава възможности да се регистрираш/логнеш по далеч по-неанонсивен начин, за което все пак и акъл се иска.
"...Но не мога да озаптя тая гнус, която ме хваща от думички като "кочина", "бардак" и пр." Аз също.
три реда, моряче, три...
Доколкото щастието е вътрешно състояние на духа и въпрос на лично решение, едва ли преместването в друга точка на пространството (държава) може драстично да промени нивото му. И едва ли може да натоварим с отговорността да се чувстваме добре и щастливи другите хора, дори семейството. Съотнасянето и сравняването с чужди „постижения“ само влошава нещата. Ако си взел решение да емигрираш и си устоял на носталгията и самотата, и си устроил живота си според своите критерии, какво ти липсва да си щастлив?
Пак се е обърнало на стария глупав спор... Момичето е написало, че е много тежко, особено в началото да напуснеш семейство и близки. Ккаво толкова сте зафилософствали по въпроса, не знам! А на Дракона ще кажа, че не съм взела и стотинка от нашите, за да замина да уча!!! Кандидаствяах при фондация- те ми платиха сам. билет. Живеех от СТИПЕНДИЯ, ако сте чували за такова нещо... И после започнах да работя и през ВСИЧКИТЕ (вече близо 17) години в 2 държави се издържах САМА и пращах в къщи,колкото мога. Така правят почти всички хора, които познавам! Кви пари за учене ви гонят, кви мама и тате... Това, просто НЕ Е ВЯРНО в 90% от случаите! А за да си докторант ти плащат, ако не знаете!!! Имаш си договор и си като на работа!
Мина, давай го малко по-спокойно. И ти правиш грешката да си мислиш, че някой те напада теб, лично. И не говорех за теб, а за авторката на статията. За която едва ли съм в грешка.
Май наистина достигаме до глупави аргументи, с оглед да подкрепим тезата за или против оставането си в страната или заминаването някъде... Големите жертви, необходими за постигането на бленуваната реализация някъде - например смъртта на домашния любимец или раздялата с бившето гадже Такава жестока трагедия! А, единствено нещастното българско момиченце в цял свят емигрира, плаща наеми, получава стипендия и се чука, примерно с германци... Стига житейски трагедии, дами и господа! Много Ви моля! Годишно емигрират и имигрират милиони, а не го приемат толкова тежко. Ох, розите в градината ми, ох, дупенцето на съседката ми, ох, палавата ми бивша съпруга, ох, сградата на софийската Централна гара Реализация, дами и господа, предполагам, всички това преследваме - не просто пари, по-скоро шанс за нормален живот, професионално развитие, защо не и кариера, щастие, любов. Смешно ми е, когато някой ми говори за носталгия, а в България не съм бил зле. Първите години в Ирак даже смущавах останалите българи с обяснението, че не чувствам носталгия, а бях дете... Деоуин го поздравявам за мнението му - рисковете на една продавачка в България са нулеви, тя няма (най-вероятно) да предприема каквито и да било усилия и авантюри, които да променят амплоато, под което се подвизава. От друга страна, смяната на обстановката е единствено решение като каква марка автомобил притежаваш - в повечето случаи не ти пука дали е хонда или ауди, например. Англичаните са го казали - "Мисли глобално, действай локално". Да не занимаваме широката общественост с лични трагедии относно излизането ни от пубертета и порастването, с трудния живот в чужбина и раздялата с близките! Какви толкова жертви сте направили, по дяволите?! Умрял е ваш близък, за да ви спаси от вражеските куршуми; работили сте няколко години като проститутка, защото се плаща в пъти по-високо и сте си финансирали образованието; продавате наркотици; давате нощни смени в концлагер, ли?!; подлагате се на медицински експерименти, които ви рушат здравето?! Стига глупави изпълнения в стил " Отчаяни съпруги", имали сте стипендии, работа за 20 часа седмично, опънали са ви в дупето десетина пъти и междувременно сте си изграждали живота, избирайки къде ще "правите пари".