Всяка година по това време

Всяка година по това време във Варна вали дъжд,

3 следобед е, небето е тъмно, сядам на масата, гледам през прозореца, пускам си плочи, сипвам си нещо за пиене, чета стари съобщения от стари телефони, както винаги, всяка година по това време съм влюбена, от вятъра е, мисля си кой ми липсва, колко ми липсва, защо, гледам морето, ядосвам се, че ще ми се провали Джулая заради дъжда, а той никога не се проваля, вдигам си краката на стола, мисля си за Маркес и жена му, Мерседес, колко ли е хубаво най-великият да ти посвещава всяка своя дума, на жена ми, Мерседес, разбира се, мисля си кога да си направя татуировката със символите на Led Zeppelin на кръста, защо не се бях родила тогава, щях да съм групи и щях да повтарям само "I'm with the band".

Тази година не съм във Варна, нямам Джулай, не вали дъжд, имам плочи, нямам грамофон, вятърът е различен, топъл, без мирис на море, тялото ми се съпротивлява на душата, не знам кога ще намерят покой, гонят се, за часове получих всички дневни дози целувки, от които Бегбеде казва, че има нужда, за да живее нормално, мисля си, че щяхме да бъдем много по-щастливи, ако оставяхме някой да пише невидими истории върху нас с пръсти, по кожата ни, по-често, имаме някакъв непреодолим страх от белези, а те не могат да станат от допир на кожа с кожа, не могат да станат от щастие.

Всъщност исках да пиша за протестите. Исках да съм актуална, активна, част от цялото, интелигентна, недоволна, в новините, с плакати, с албум във фейсбук, озаглавен "Протести", но аз никога не съм била "млад и активен човек", обичам да лежа, обичам да ми е хубаво, никога не съм засаждала дърво, не съм чистила градинки от 9-годишна, интересувам се само от хората, които обичам, и от тъжните хора, от мечтателите, изпитвам страх от тълпи, най-големият ми протест е бил да не си науча урока или да запаля цигара в последната минута на 2009-а, за да видя какво е, или да влизам в морето в 8 вечерта, когато туристите ги няма, или да се обадя на някого, на когото не трябва, и да му кажа всичко, което ми тежи, никога не съм протестирала срещу хората, а срещу себе си, а и съм далеч, винаги съм била далеч, никога не съм гледала цялото и съм нямала нужда да принадлежа към група, организация, тълпа, човек, който не ми е близък.

Избирам си с кого да говоря и обичам да ми споделят, да ми разказват истории, да знам тайни. Губя от цялото нежелание за принадлежност, за определеност, за епитети, не обичам петък вечер именно заради тълпите... Сигурно е прекрасно да усещаш, че си част от нещо по-голямо от теб, че се бориш за идея, за кауза, за истина.

Но аз протестирам за малките неща. За тях, с тях, срещу тях. Без тях няма цяло.

Бих искала да виждам щастливи баба и дядо, хванати за ръка. Преди две лета бях видяла двойка на около 75 да се целува доста сериозно на пейките пред Общината. Това беше техният протест срещу старостта, но тогава не го разбрах. Сега искам да е пълно с хора, които се обичат и които го показват навсякъде, истински, щастливо, които са открили спасители.

Бих искала, когато вървя по улиците на Варна, да не се чувствам като в месарски магазин, да не ми мирише на евтина, солариумна плът, опасана от пола-колан, качена на розови ботуши от пластмасова продупчена мрежа. Не искам никой да ми продава секс срещу платен вход в чалготека, а да идва пред нас с вино и стъклени чаши и да се случва любов.

Протестирам срещу продажбата на неистински емоции, на престорени чувства, на присъствие в ъгъла на масата, срещу голите глави и фитнес елемента, срещу сините лещи и екстеншъните. Мечтая си, когато мъжете прокарват пръсти през косите на момичетата, в ръцете им да остава пясък, а не кичури коса.

Бих искала хора, които наистина правят нещо. Протестирам срещу забързаността, срещу престорената заетост, срещу о-колко-работа-имам-нямам-време-за-нищо, срещу препускането, препускането към никъде, живеенето, което не е за нас самите, а за другите, желанието да впечатляваш хора, които не се интересуват от теб, протестирам срещу некъпаните млади арт-хора, които сами се наричат писатели, художници, артисти, които организират кръжоци, школи, преподават, които работят по проекти, творят, около тях винаги се случва нещо, но не знаят кой е Дамян Дамянов. Когато си помисля, че и ти ще си отидеш някой ден от мене...

Не искам да виждам толкова празнота. Празнотата в погледа трябва да е между двама души, когато телата им се сливат. Не искам да виждам толкова много посинени лакти, не искам опаковки, под които няма нищо. Искам тъжните хора да управляват. Тъжните хора са продуктивни, романтични, внимателни, разбират, МЕЧТАЯТ. Протестирам срещу отричането на меланхолията. Всички Хора, които познавам, са меланхолици. В днешно време има някакво презрение към меланхолиците.

Не е модерно да си чувствителен, да си емоционален, освен ако не можеш да го докажеш в някоя от "социалните платформи за споделяне".

Не е модерно да плачеш по площади и улици, не можеш да признаеш, че някой ти липсва, не трябва да разкриваш чувствата си, да чупиш стените, които години си изграждал, не, как така ще дадеш на някого да те докосне отвътре, да съблече всичко, с което сме покрити, да види в теб, да те обърне.

Бих искала да не е срамно да обичаш. Да не е срамно да ти е лошо от любов. Да не се присмиваме на романтиката, на слабите, на чупливите, а да ги пазим, защото не се знае кога ще се срутим. Протестирам срещу забравата, разделите и разстоянието. Аз не мога да се разделям с хората. Иска ми се и те да не могат да се откъсват от мен.

Да помнят моменти от мен така, както аз помня мигове от тях. Протестирам срещу думите "тук и там", защото от тях боли. Не искам хората, които сядат сами в кафенета, да се считат за аутсайдери, луди, самотни. Самотата се избира. Протестирам срещу хората, които отричат българското кино, литература, театър, защото били български, а те се чувстват повече европейци.

Никой не прави така...

Протестирам срещу неграмотните, срещу тези, които използват повече чуждици, мислейки си, че така впечатляват някого. Глупости.

Протестирам срещу липсата на любов. Това убива, смачква, износва. Бих искала хора, които разказват за нея, след като си е отишла,защото докато я имаме, трябва да се говори тихо и бавно, да се пази, мечтая за влюбени хора, те са силни, когато са заедно, за случки, които се живеят и ти е толкова хубаво, че не искаш да разказваш, за да не ги изцапаш с думи.

Протестирам срещу сбогуванията. Хората сме тук, за да се срещаме и да се правим щастливи. Да се сбогуваш с някого означава да не искаш да го видиш повече. При всички други случаи думата действа като магнит и привлича хората, за да преживявят отново заедно, да пишат истории, защото някъде има книга, която събира всичко, което ни се случва, и някъде има някой, който иска тази книга да е пълна, истинска, жива.

Искам повече моменти като онзи в 4.30 сутринта на 28 март, в коридора на приятелите ми в София, докато се тресяхме от смях без глас, от щастие и малко нерви, че се спускам в нещо, от което знам, че ще ми бъде хубаво, най-накрая, без дори да знам, че три месеца по-късно ще се оглеждам в огледалото на същия апартамент и ще ги питам дали синята му риза ми отива. И тогава единственото, срещу което протестирах, беше времето, което минава прекалено бързо. Понякога това е и единствената битка, която си струва да водим. Битката за моментите, за секундите, за щастието.

Р.S. Аre you with the band?

*Авторката е на 20 години, студентка в Милано. Това е нейният поглед върху протестите.