Манчестър Юнайтед от Свищов

Чували сте за него, вероятно. Един странник от Свищов, на име Марин, който години наред води дела, за да смени „Марин" с „Манчестър Юнайтед".

Преди време в новините разказаха за него, а в „Господари на ефира" го преразказаха с присъщата им иронична усмивка. „Поредният луд човек", помислих си и аз тогава в синхрон с тях.

„Поредният нормален, тъжен човек" - казах си снощи, след прожекцията на филма на Стефан Вълдобрев - „Манчестър Юнайтед от Свищов".

Знаех, че няма как Стефан Вълдобрев да направи нещо неталантливо. Дали е песен, музика към филм, роля, все едно. Всичко негово до този момент съм харесвала. Но чак толкова да ме зарази с този филм, не очаквах.

Един час кино. Документално. Малко плашещ и недооценен жанр. Единственият признак, обаче, по който този филм се отличава от игралното кино е, че е правен без бюджет за игрален филм.

Потапяш се в историята, сливаш се с героя, спомняш си за всичките си големи мечти, които никога няма да сбъднеш. И се чувстваш като на кино. Истинско.

Един час смях. В моя случай и сълзи.

Тази сутрин разказвах филма с подробности на дъщеря ми. „Много е мило" - възкликваше тя на всяка преразказана сцена и очите й ставаха пълноводни. Представете си какво е, да го видиш...

След снизходителната ми усмивка по време на „Господари на ефира" преди време, сега усмивката ми беше от тъга и щастие. Щастие от това, че присъствах на хубаво кино.

Много е важно кой ти разказва историята. И от кой ъгъл ще ти я разкаже.

Тъга, заради това, че в България е пълно с малки хора, с малки възможности, с големи мечти.

Мечти, които дори и да изглеждат безумни в очите на другите, са изключително важни за мечтаещия. Тъга от това, че една възрастна жена (майката на Манчестър), прави таратор и междувременно вади от джоба на престилката си намачкана статия от вестник отпреди... не знам колко години, но на снимката е млада.

Приготвила се е. Да покаже успеха в живота си. Статия за завода, в който е работила тогава, и снимали нея, безименната работничка. Приглажда ръбовете й, съединява скъсаните парчета. И я показва на камерите. (Ето тука, една много хубава статия за мен, казва).

Майката мечтае синът й да има семейство, деца, нормална работа.

Синът й обаче си има семейство - приятелите, телевизора и котката му Бекъм, която е женска, но такава се е случила, няма значение, Бекъм е. И мечтае да отиде на мач на любимия си отбор, мечтае за голове, мечтае да стисне ръката на Бербатов.

Манчестър Юнайтед е един самотен и безкрайно чувствителен човек - 46-годишен строител без постоянна работа. Но в никакъв случай не е безделник. Защото си има своите си дела - да се бори срещу системата - 12 дела за 10 години, в които успява да смени първото си име на Манчестър и да получи Юнайтед като псевдоним - с тире до неговата фамилия. И продължава битката. Иска си Юнайтед отпред до Манчестър.

Манчестър Юнайтед отива да си поръчва визитни картички. На въпроса какво да напишем като професия, отговаря: „Фен... (убедително) и зидаро-кофражист (между другото). Искал е да бъде футболист. Не е успял. Искал е да работи с деца - да ги учи на футбол, не е успял. И тогава решил. Професията му ще бъде да обича. Един футболен отбор.

Докато играят мач с приятелите на стадиона, някой му подхвърля идеята, че може да напише писмо на Емил Данчев - мениджърът на Димитър Бербатов, и да го помоли да му уреди само едно ръкостискане с Бербатов. Виждаме лицето на Манчестър - мига, мига и с всяко премигване мечтата пораства. И става близка. Постижима.

Сядат с приятел пред компютъра, и започват да оформят писмото. Това една от най-силните сцени във филма. „Ще ме направите много щастлив" - са последните думи от това писмо.

Филмът разказва за едни мъже от изгубеното поколение, което живее в демокрация, а не може да я понесе. За това, как всички само искаме, негодуваме срещу тока, парното, мобилния си оператор, но си негодуваме вкъщи, на масата. И не тръгваме да се борим. Защото това е сложно. Защото ни мързи. И само говорим за гражданско общество, но то гражданското общество се съставя от всеки един от нас. Гражданско общество по домовете. Зад дограмите.

„Дано децата ни да живеят по-добре", са казвали нашите родители някога, а сега ние казваме същото за нашите деца. Това е забелязал един от героите. Аз не се бях сещала. Каза ми го от екрана един човек от Свищов, който реди кофраж.

Хора на пръв поглед обикновени, леко наивни, които бягат духом в един по-добър свят - светът на мечтите. И един Манчестър сред тях, който живее скромно, и единственото, срещу което негодува е, че не може да носи името, което иска. И се бори за това.

А другото... Олд Трафорд, мачът на Манчестър, ръкостискането на Бербатов, идват като подарък от съдбата. Заслужен подарък. И една потна фланелка с номер девет. Която Манчестър ще изпере чак... след месец. И ще започне да мечтае отново.