Случи ми се наскоро да пия кафе с приятел - един от най-добрите лекари в моя град. Изненада ме с молбата си да „погледна едни документи и да му помогна да ги попълни".
Кафето ми загорча от изненада.
Наложи се да му съдействам за отпътуване в чужбина. Става дума за отличен хирург, онкогинеколог, със солидни квалификации и опит, ръководител на екип. Освен това - мъж на средна възраст, с пораснали деца и уреден живот. Не е авантюрист! За какво му беше всичко това?
Много се изписа за българските лекари и техните отпътувания. И много малко се направи това да не се случи. Изтичането на лекари от България е най-тежката диагноза за здравеопазването ни. Тенденциите са, че повече от 80 на сто от завършилите лекари планират да напуснат България, а прогнозите за бъдещето са тежки - практикуващите сега лекари ще се пенсионират.
Струва си да се отбележи, че заминават не само лекари, заминават и медицински сестри. Една кметица на село край Русе се отказа от втория си мандат и предизвика предсрочни избори за кмет, за да замине да упражнява професията си на медицинска сестра в Англия.
Несериозно е човек като мен, който не е анализатор, да продължи с анализите. Мога само да коментирам мотивите на „моя доктор", за когото вече споменах. Причините за това тежко решение се свеждат не до пари, а до неща, които не се измерват количествено - желание за развитие и усъвършенстване на уменията, човешки условия на труд, признание и възможност за достойни старини.
Не зная колко струва това в пари, защото е неизмеримо. Мисля, че в дъното на това решение има и сериозно количество обида - от излъганите очаквания за една несбъдната здравна реформа, от липсата на респект към лекарската професията и може би - неовеществените часове труд.
Въпреки отличния му английски език, попълнихме заедно документите за конкурса, който му предстоеше. После разговаряхме за интервюто. За това кое е важно, кое е маловажно при подобни срещи, кое се приема добре, кое - не, какъв е етикетът в Англия за подобни събития.
Съдействах му за превеждането и легализацията на всички документи. Мисля, че сложихме и малко ред в обърканите му емоции.
За съжаление не можах да отговоря на въпросите дали постъпва правилно и ще се справи ли. Това е въпрос на адаптация, лични усещания за принадлежност и умения за вписване в нова среда.
Мога да предполагам само, че да работиш години наред в нечовешки условия, под силен стрес, малко или много възпитава, прави те устойчив и оцеляващ.
Тъжно ми е, че ще го виждам евентуално само по празници, ще се разминаваме по летищата на Европата и ще знам, че България загуби от това.
* Десислава Николова е журналист-блогър на свободна практика и онлайн маркетинг координатор EVS Translation
