Когато кажем или дори си помислим, че нещо се е случило преди 1000 години, то винаги стои в мъгла от легенди и тайнственост, която крие или изкривява фактологията. За такъв период всяка история бива доукрасена или пък вдъхновява творците, което добавя още воали към така или иначе замъгления образ.
Но преди точно хиляда години на този ден си отива един български цар, който оставя дълбока драскотина в паметта на българския, а и на други народи.
Началото
При управлението на цар Петър българската държава претърпява поредица от нахлувания на чужди армии, а непосредствено след смъртта му българската съпротива официално започва да бъде ръководена от комит Никола (управител на югозападните български земи) и неговите четирима сина - комитопулите Давид, Моисей, Арон и Самуил. Четиримата братя се опитват до известна степен успешно да консолидират съпротивата срещу византийското нашествие, след като през 971 г. византийският император Йоан Цимисхи превзема столицата на българското царство Преслав и отвежда в Константинопол пленения Петров син цар Борис ІІ.
Измяната и последвалото братоубийство
В рамките на първите няколко години, в които българската съпротива срещу византийските намерения България да стане провинция на константинополската империя са водени от четиримата комитопули, византийската армия претърпява поредица от поражения. В 976 г., обаче, Давид и Моисей загиват в различни битки и така независимите български земи са поделени между Арон и Самуил, които в следващите 10 години ефективно успяват да възпрат византийското нашествие.
Най-големият военен успех на Самуил срещу византийците е съпроводен с вероятно най-тежкото решение, което трябва да вземе като владетел. През лятото на 986 г. Арон започва преговори с византийците за възможността да му бъд епризнато правото самостоятелно да владее българските земи, като същевременно започва да крои планове да отстрани брат си и да стане едноличен владетел на териториите, принадлежали на членове на неговото семейство.
Арон уговаря брак със сестрата на младия император Василий ІІ, но се оказва, че пратеният от Констатинопол митрополит не води аристократката, а някаква съвсем неизвестна жена. Арон изпраща във византийската столица главата на митрополита, което дава повод на Василий ІІ да тръгне с армията си към Средец. Обсадата е неуспешна, а на връщане Самуил причаква при прохода Траянови врата със своята армия византийците и им нанася толкова тежко поражение, че почти цялата ромейска армия избита, а самият император едва се спасява.
В този ден обаче Самуил научава и за готвеното от брат му предателство. Трудно е човек д аси представи какви емоции и мисли обземат Самуил. В крайна сметка той взима решение да убие брат си и цялото му семейство. Това се случва в един ден, както ни разказват изворите, в местността Разметаница (близо до дн. Кюстендил). Единственият спасен от семейството на Арон е синът му Йоан Владислав, за когото се застъпва братовчед му, самуиловият син Гаврил Радомир.
С това започва и личната семейна трагедия на Самуил, която ще завърши няколко години след смъртта му.
Десетилетието, в което Саумил чакаше връщането на законния български цар
В следващото десетилетие Самуил демонстрира изключително праволинейно и упорито вярност и лоялност към законността на българската царска корона, тъй като, макар и в плен в Константинопол, последният български цар от Крумовата династия Роман все още е жив. Ромеите са го скопили, за да не може да продължи царския род, но и това не е повод за Самуил да предяви претенции към царската титла приживе на Роман.
В началото на този десетгодишен период Саумил дори успява да завладее нови територии и така значително да разшири българската сфера на влияние. Този период се характеризира с размяна на инициативата между двете воюващи страни. Везните се наклоняват в полза на византийците след битката при р. Сперхей, в която Самуил понася тежко поражение през 996 г. 12 000 български войници са пленени, а повечето от останалите са избити безмилостно.
През 997 г., обаче, до Самуил достига новината, че Роман е починал. Това му дава повод да приеме да бъде коронясан за "цар на българите".
Въпреки опитите да организира коалиция срещу Византия или поне да си осигури мир на другите фронтове чрез династични бракове със сърби и унгарци, Самуил окончателно губи инициативата в борбата с виззантийците в началото на новото десетилетие.
Ослепените войници - когато разумът разбира, но сърцето не издъържа
През годините между 1001 и 1014 г. Василий ІІ все по-често започва да печели важни крепости и да завоюва български територии. В лятото на 1014 г. се стига до директен сблъсък на двете армии, водени от своите владетели.
При днешното с. Ключ, Петричко, Самуил изгражда укрепена стена, чиято цел е да спре ромейската войска. Василий ІІ се опитва неколкократно да премине укрепление чрез щурм, но не успява. И тъкмо когато е на път да се откаже, един от неговите пълководци, наречен Никифор Ксифий намира обходен път и напада българската армия в тил. Поражението е нечувано. Цялата българската войска е или избита, или пленена.
Василий ІІ наредил всички пленени войници да бъдат ослепени, а на всеки 100 да бъде оставен един с едно око, за да заведат останалите при своя цар. След изпълнението на тази заповед византийските историографи дават на императора прозвището "Българоубиец", но наред с това повечето ромейски автори са възмутени от варварския акт на телесно наказание на врага. Мнозина са се опитвали за обяснят този изблик на жестокост у един цивилизован владетел, чийто предшественик Юстиниан І отменя членоувредителните наказания от всякакъв характер близо 5 века по-рано.
Византийският летописец Йоан Скилица разказва, че когато Самуил видял пристигащите ослепени 14 хиляди свои войници и такова жалко положение, той "не бил в състояние да понесе юнашки и спокойно страданието: завил му се свят, причерняло му и той паднал на земята.
Присъствуващите с вода и благоуханни масла му възвърнали дишането и направили малко да се съвземе. Като дошъл на себе си, Самуил поискал да пие студена вода, но щом взел и сръбнал, той бил обхванат от болест в сърцето ( т.е. разрив на сърцето) и след два дена се поминал".
Това се случило на 6 октомври 1014 г., преди точно хиляда години.
Кармата на Самуиловия род
Не е нужно човек да вярва в някаква кармична предопределеност, за да види, че понякога има цели семейства, които са сякаш орисани от дадена злочеста съдба.
След смъртта на Самуил на българския царски трон сяда синът му Гаврил Радомир. В краткото си управление, траяло само година, царят не успява да се противопостави ефективно на изключително агресивната византийска кампания за пълно подчиняване на българските земи. Пред лятото на 1015 г. е убит по време на лов от... Йоан Владислав, Ароновия син, спасен като от самия Гаврил Радомир 30 години по-рано.
Цар Самуил е погребан на остров Св. Ахил в едноименната базилика, като в другите два саркофага вероятно се намират останките на сина му Гаврил Радомир и племенника му Йоан Владислав.
Йоан Владислав се опитва да води борбата срещу Василий ІІ, но в крайна сметка България пада под византийска власт през 1018 г.
Петър Делян, за когото се твърди, че е син на Гаврил Радомир и съответно внук на Самуил, вдига въстание срещу ромейската власт 1040-1041 г. Въстанието обаче е потушено след предателството на братовчед му Алусиан, който пък е син на Йоан Владислав.
Винаги е трудно да се пише за цар Самуил, тъй като емоцията обикновено заглушава фактологията, дори и без допълнителното украсяване. Защото трагичната семейна и политическа съдба на този български цар няма как да ни остави равнодушни. Днес се навършват точно хиляда години от смъртта му и, ако не можем да си вземем поука, то поне сме длъжни да почетем паметта му.
