Написах "Джеймс Уорлик и другие", понеже в "Егор Булычов и другие" беше Вячеслав Тихонов, който после беше Щирлиц в "17 мига от пролетта" и за Щирлиц има вицове.
"Другие" в случая са US посланиците в София преди Уорлик. Като си помисля за тях, все едно виждам галерия портрети. Официалните им CV-та са различни, естествено. Неофициалните са неестествено различни.
Ето тоя, третият в моята въображаема галерия, е от морската пехота. Онзи вляво от него е от шпионажа. Другият преди него дърпал нишките на военния преврат на Пиночет, който свали Алиенде. Когато си изкара мандата в София, той отиде да преподава в една специална школа за такива операции.
Онзи от морската пехота искаше да промени не българския режим, а българската конституция и я промени, но не достатъчно, сегашният "политически елит" не може да бъде изритан с избори, а само с военен преврат.
В далечния край на галерията е най-възрастният US посланик в София. Едва ли е жив милият. От всички екранни звезди той най-харесваше Zsa Zsa Gabor и я наричаше Жа Жа Габор, дето й виках Цаца Габор.
Благодарение на него видях уестърни като "Шейн" и "Дилижансът". Тогава превеждах "Посланикът", един хубав роман от Морис Уест, и се чудех защо в текста на романа посланикът казва: "Свещта угасна, господа!". Никакъв културен аташе не можеше да ми помогне. Но възрастният US посланик в София ми разказа, че като млад дипломат видял как един US посланик се изправя, запалва свещ и казва: "Лейдиз, джентълмен". Догаряла ли свещта, това значело край на въпросите на журналистите на пресконференцията.
Роналд Рейгън не палеше свещ, но когато един вертолет над Белия дом заглушаваше въпросите и отговорите, Рейгън, попита: А stinger anyone? Велик комуникатор и майтапчия беше Рейгън и не съжалявам, дето с Джери от NDI се срещнахме зад телевизията и Джери ми пъхна в джоба касета от дипломатическата поща за посланика. В касетата имаше обръщение на Рейгън към българите и Кеворк излъчи обръщението в неговото предаване "Всяка неделя".
А пък онзи, стария US посланик в дъното на моята портретна галерия, го бяха пратили в София не да ми пъхва в джоба касети, а да си дочака пенсията. Тогава в България ставаше каквото съветският посланик каже. И най-енергичният US посланик тогава щеше да си кюта в US посолството и само да наднича зад пердето какво става. Посолството на САЩ беше срещу гърба на БНБ. Демонстрантите замеряха фасадата на посолството с мастилници, така че мастилниците, като се разбият, мастилото да омаца фасадата. Преобръщаха и запалваха автомобилите на US посолството. България заплащаше в пълен размер щетите от народния гняв. Пък сега...
Сега трябва да си платиш билета за футболен мач, за да се развихриш и да трошиш. А пред US посолството си трошиш и палиш безплатно и милицията не те бие; гледа те благосклонно.
Няма вече свещи на пресконференциите, няма "лейдиз енд джентълмен". Ще има джентълмени и "джентълменки", щом вече имаме бизнесмени и "бизнесменки". И едни младички репортерки и репортерчета навират човеку микрофон в лицето и задават неправилни въпроси.
А как синекурно си я караше старият US посланик. Почти толкова синекурно, колкото българският посланик в Москва. Понеже българско-съветските отношения се уреждаха от партийните ръководители, българският посланик в Москва нямаше какво да прави, освен да се прави на важен.
После, когато в соцлагера палачинката се обърна, на US посланиците в София им се развързаха ръцете да действат за едно или друго. Май повече за другото, като се сещам за Уорлик, но още не съм стигнал до Уорлик.
Почти всеки US посланик, макар да имаше културен аташе, не жалеше време да ми помогне в преводите. Ето онзи, третият в моята портретна галерия, ми помагаше как да преведа автобиографията на Джордж Буш-баща (Looking Forward), макар и той, и аз да знаехме, че тя е написана не от Буш, а от наемно перо.
Дамата посланичка на САЩ в България Ейвис Болън беше от сой. Bohlen! След Джордж Кенън посланик на САЩ в Москва стана "Чип" (Charles Eustis Bohlen). Вашингтон пращаше в Москва хора, отлично знаещи руския език, руската история, култура и литература. Ейвис бе свръхдипломатична за демографския и националния залез на България.
България има поне две излишни министерства. Външното и военното. Външното няма raison d'etre, сиреч право на съществуване, понеже българска външна политика нямаше, а и сега няма. Военното няма raison d'etre, понеже не съществува българска армия. Не съществуват и седемте дивизии трудови войски, които строяха и даваха професии на момчетата, които сега остават неграмотни и без занаят в ръцете.
Е, армията може да е и инструмент за военен преврат, когато стане нетърпим разгулът на партийното грабителство.
Владимир Стойчев беше кавалерийски капитан, когато арестува регентите в техните "вили", всъщност три бараки от чамови дъски, като погледнеш вдясно, 500 метра преди да отбиеш надолу вляво към Панчаревската баня. После беше генерал, когато воюваше. Беше олимпийски състезател и умря на 98 години, строен като клечка и без дебел генералски задник. Сегашните български генерали не са воювали, нито биха имали куража за военен преврат, който, разбира се, е немислим, откакто България е в ЕС и НАТО. Каже ли им Уорлик на сегашните българските генерали да унищожат "Игла", за да купи България US стингъри, те веднага ще.. как беше... ще "утилизират" (?!?) "иглите".
Джеймс Уорлик, който сега е посланик в България, ми разказа, че се родил в многодетно семейство на италиански имигранти. Искал да учи. Следвал в най-престижните университети в САЩ и Великобритания. Бил във всички страни, където съм бил и аз. Прочел е всички книги, които съм превел, а също книгите, които не съм превел, но и той, и аз сме прочели. Например хубавата книга на Барак Обама, която не е писана от наемно перо (от ghost writer като книгата на Буш-баща).
Като му казах на Уорлик, че той за нищо не става, понеже е overeducated, той прихна да се смее, понеже неговата майка казвала точно същото: Моето момче, ти за нищо не ставаш, понеже си overeducated. Едва не си разляхме супите от смях.
Открай време в резиденцията на ул. "Велико Търново" в София ти дават много за ядене и малко за пиене. Казах му на амбасадор Уорлик, че искам още вино, дойде един, допълни ми чашата, отнесе бутилката и изчезна. После, като исках още, всеки път амбасадорът ставаше, отиваше някъде да ми долее чашата. Накрая кафе, но без коняк. Наложи се да поискам.
Исках да разбера защо Уорлик се вписва в българския политически водевил, но той ме изпревари; запита ме какво мисля за нетрадиционния дипломатически стил. Погледнах умно като Щирлиц от вицовете. Хем си знаех, че не ме канят на разговор тет-а-тет заради черните ми очи. Те не са черни, а са като изплюти костилки от сливи, както описал очите на балканците еврейско-виенският писател Стефан Цвайг. Аз харесвам Цвайг.
