BG-политиката като "Игра на тронове"

Четвъртият сезон на "Игра на тронове" свърши отдавна, но българската публика продължава да гледа подобен сериал всеки ден по телевизията.

Популярната поредица на HBO най-често е определяна като „историческо фентъзи". Самият Дж. Р. Р. Мартин не отрича, че в основата на творбата му стоят действителни личности и събития от Средновековна Европа и най-вече романите за "Прокълнатите крале", но в едно свое интервю признава, че за разлика от съвременните историци, не се интересува от социалните механизми на обществото, а пише за „фундаменталната мистерия на властта и лидерството".

„Историята е написана с кръв и кралете, принцесите, генералите, курвите и всички предателства, войни и съюзи са златна мина " за това „как едни и същи морални дилеми се повтарят".

„Да се управлява е трудно." - продължава той - „Това е моят отговор към Толкин, от когото се възхищавам, но често го заяждам по този въпрос.

„Властелинът на пръстените" има много средновековна по отношение на морала философия: ако кралят е добър човек, кралството му ще просперира. Истинската история не е такава, нещата не са толкова прости. Толкин може и да пише, че Арагорн е царувал сто години и е бил мъдър и добър. Но Толкин не задава въпроса: каква е била данъчната политика на Арагорн. Дали е поддържал редовна армия? Какво е правил с държавата, когато е имало наводнения и глад? Ами орките? След края на войната Саурон вече го няма, но орките остават в планините. Дали Арагорн е провел геноцид, избивайки ги до крак?"

„Да бъдеш просто добър човек не е достатъчно" - заключава Мартин - „Понякога това, което изглежда правилно, се обръща срещу теб...Добрите намерения не те правят добър владетел".

Идеята на автора, че властовият механизъм, а не общественото благо е в основата на историческите събития и думите му, че "човешките конфликти са в центъра и на моята история, и на човешката история", всъщност прави сериала твърде съвременен и по-малко исторически.

И наистина - "Игра на тронове" показва един свят, в който чрез войни и бракове няколко знатни фамилии - "силните на деня" определят абсолютно всичко, обикновените хора са само телевизионен "втори план" и от тях не зависи нищо. Бедността не е тема на властта, робството е позволено, самите роби не знаят какво да правят свободата си и предпочитат да останат роби. Т.нар. „народ" са някаква неорганизирана орда диваци отвъд Вала, които сами по себе си в никакъв случай не могат да минат за положителни герои.

Владетелите се сменят, за поданиците им не се променя нищо. В този свят няма сблъсък на идеи, няма дори класическото противопоставяне между добро и зло, религията няма значение, боговете са мъртви, моралът е нещо относително, любовта, милосърдието и честта са лични качества, а не обществени норми.

Образованието не е ценност, интелигенцията е сведена до маргинални джуджета, забавляващи кралете, правата на отделния човек са нещо непознато, животът струва евтино, значение има само оцеляването. И най-важното - никой не е свободен, всички са зависими - дори самите управници. Справедливост няма и "или печелиш, или умираш". Звучи познато и в сегашно време, нали?

Затова и не е странно, че сериалът е сравняван с какво ли не - от съвременната глобална политика, през битката в Конгреса за Обама кеър, жестокостта на войната в Сирия, та чак до сагата с КТБ, наречена от списание "Форбс" Българската игра на тронове.

Признавам си, че когато видях публикацията, в която героите от "Троновете" пряко бяха съпоставени със съвременни американски политици, първо много се смях - видя ми се като вариант на световната конспирация. После си казах, че може би пък не е чак толкова абсурдно, типажите в управлението са все едни и същи през вековете и нали точно това се мъчи да ни каже и авторът. Изкушението да се потърсят аналогии, дори и на шега и с българската политика, особено в разгара на предизборна кампания, беше много голямо.

За какво всъщност се борят героите в "Игра на тронове"? За същото, за което и българските партии и то от доста време насам - единствено за властта. Много кандидат-крале искат да седнат на Железния трон, но никой не казва какво ще прави с подопечните си граждани след това. Идеята да ги направи по-богати или по-щастливи във филма отсъства въобще. Така и повечето кандидат-депутати у нас говорят за възстановяване на справедливостта само с общи приказки. Всички искат властта, а никой не знае как точно ще я практикува.

И от ляво, и от дясно съвсем откровено, макар и уж смутено нашепват, че изборите са 90% договорки, и само 10% идеи и кампания. Впрочем, ако сте чели предизборните програми на партиите, сами ще се убедите, че се различават твърде малко помежду си и звучат като лозунги. Всички усилия са съсредоточени най-вече върху това кой с кого ще воюва и кой с кого ще сключи брак, тоест ще се коалира.

Всички съюзи са разрешени, сексът между стари врагове е приемлив, всички убийства, включително и политическите - също. В крайна сметка, има ли значение кой ще седне на трона - Ланистърите, Старките или Денерис? Няма, защото нищо няма да се промени за хората. Същото доста често си казват избирателите и у нас.

Ако навлезем по-смело в шеговитите сравнения , ще забележим и моделът „Кой", възпроизведен почти буквално в сериала. Вездесъщият Тивин Ланистър например, прилича на могъщото родно задкулисие. Безскрупулен човек, който има цялата власт, без официално някога да е бил в нея - от заемите от Желязната банка до браковете/коалициите на децата си. Всъщност на стария не му пука дори за тях и е готов да ги жени ту за съюзници, ту за врагове, дори да ги убие, за да запази влиянието си. Членовете на цялото семейство Ланистър отдавна са се отказали от понятия като морал и чест, но това им носи по-скоро успех, а не неприятности.

БСП пък наподобяват донякъде рода Баратеон. След като на времето са взели властта с преврат, съпроводен с кървави убийства, кралят Робърт надебелява предимно от пиянство, весели се с ловните си дружинки, за които кани владетели от цял свят, а при неговото управление държавата му фалира, като дълговете са предимно към семейството на жена му - Ланистърите. В крайна сметка е предаден от свои и е наследен от дете, което дори не е негово.

Джофри става крал против волята на родителите си и е колкото жесток и самовлюбен, толкова и страхливец, та не е странно, че го убиват. В рода Баратеон си имат дори един Станис - съвпадението на името е с цели две срички, обявил се за лидер по наследство. Прави секс с червената жрица Мелисандра, пак с М, слуша я за всичко, сменя си религията с европейска, готов е на всякакви сделки с приятели и врагове, взима още заеми от Желязната банка, за да осигури нови наемници и жертва собствените си пълководци , за да се върне на власт, но засега губи всички битки.

Церсей е като ГЕРБ - кралица, която иска да се отскубне от влиянието и властта на баща си Ланистър, но няма сили да управлява без него. Зависима е, защото живее в кръвосмешение с брат си, има незаконни деца и доста компромати за изваждане. Самовлюбена красавица, но много самотна едновременно. Бившият й от рода Баратеон се е отнасял с нея като със слугиня, затова е изпълнена с мисли за отмъщение, а желанието й да властва самостоятелно без съпруг е неудържимо.

По време на обсадата на Кралски чертог й идва идеята за самоубийство, за да не я плени точно Станис, но пак баща й я спасява в последния момент. Уреденият нов брак с Лорас Тайрел не й е по вкуса, но единствената й грижа са децата и облагите за семейството. Твърди, че е уморена от интригите в кралството, но знае, че няма друг начин, освен да участва в тях, ако иска да седне пак на трона. "Когато играеш играта на тронове, или печелиш, или умираш", казва тя. "Средно положение няма". Какво ще се случи с нея, май ще разберем чак в следващия сезон.

ДПС са като рода Тайрел, уж странична сюжетна линия. Марджъри първо сключва брак с един Баратеон, който е убит не от друг, а от демоните на жрицата, която напътства брат му. После се омъжва за врага им Джофри, а след като и той е отровен от собствената й баба, е готова да прелъсти дори малолетен, само и само да се докопа до трона. Тя с удоволствие пие кафе или прави секс с всеки, друг е въпросът, че партньорите й винаги умират накрая.

Да не забравяме и въпросната баба Олена, която е нещо като женски аналог на стария Ланистър, казва, че е твърде стара за светския живот, но докато се подсмихва любезно, заговорничи за политически убийства, урежда бракове на наследниците си едновременно с Ланистърите, Баратеон и Старките, а уж отдавна се е оттеглила в сараите в планинското си царство. И повечето герои й се връзват.

Реформаторите донякъде изглеждат като Старките - с претенциите си за стар и достоен род, изпълнен с чувство за дълг и чест и единствените съзиращи реалната заплаха "зимата иде". След убийството на баща си Нед, за който най-важни са справедливостта и законът, Роб е увлечен в битката срещу рода Ланистър и призовава всички под знамената си, праща парламентьори по другите родове и сключва различни, често пъти неизгодни съюзи. Обаче сам нарушава обещанията си, побеждава в битките, но губи войната.

Старките, за съжаление или ги обезглавяват, или са предадени от свои, или ги колят на собствената им сватба или пък конгрес и докато им забиват ножа, чуват думите "Поздрав от Ланистърите". Все пак някои от тях оцеляват, на Бран и Рикон Старк все още им предстои да пораснат в някой от следващите сезони на сериала.

Може да си измислим и други аналогии. Бареков като Теон Грейджой - въобразява си, че е равен с хората, чийто заложник всъщност е и лесно се обръща срещу тях, въпреки че ги е смятал за ментори, в крайна сметка е кастриран и става слуга като му е дадено ново име - Смрад. Или ковчежникът Кутрето - Петир Белиш като Цветан Василев - майстор на манипулацията, за когото "хаосът е възможност", човекът, който знае всичко, благодарение на шпионите си, вечно покриващ загубите на хазната със заеми от Желязната банка и който е принуден да бяга от кралството.

Сравненията между "Игра на Тронове" и българската политика, разбира се, са на шега.

Но, както е написал Умберто Еко, също шеговито, всичко може да се сравни с всичко, дори вестникарската будка с египетските пирамиди. Съвсем спокойно всеки би могъл да направи сходни аналогии с политиката изобщо и ще бъде прав. Защото важното, което ни казва Дж. Р.Р. Мартин със своята брутална приказка е, че колкото и да се развива обществото, природата на властта не се променя, не се е променил и човешкият характер.

Секс, власт и страх са дълбоката ни същност и няма значение, че от векове, мислители обсъждат различните социални и обществени модели, в това време едни други хора, без скрупули и излишни морални терзания просто управляват. И докато чакаме митичната принцеса с драконите да дойде, за да ни освободи, никога няма да бъдем истински свободни. И ако ние не се променим, светът ни ще остане същият.