Преди години станах свидетел на нещо, което ме занимава и до днес. Нещо съвсем типично, което всеки родител е виждал поне веднъж.
Едно мъничко момченце на не повече от 3-4 годинки се спира пред витрина с играчки. Изглежда като омагьосано от някакво камионче. Не иска да си тръгва, дърпа се сякаш целият му живот зависи от това да го има. „Искам, искам, искам". Родителят най-накрая се предава и му го купува. Само няколко часа по-късно още в същия ден камиончето вече е захвърлено в ъгъла на детската стая, а детето е загубило всякакъв интерес.
Тъжно е колко неразбрано остава детството.
Колосални индустрии налагат идеята (и то успешно), че смисълът на детството е в това да се забавляваш, да си доставяш удоволствие. На децата следва да се гледа като на безгрижни, непорочни и необременени от живота създания, които трябва да бъдат постоянно забавлявани и същевременно предпазвани, колкото се може по-дълго, от неприятните действителности и от сериозните проблеми, с които възрастните се борят.
Но децата съвсем не са толкова безгрижни. Напротив, те са млади хора, току-що встъпили в света и се занимават с най-фундаментални въпроси. Защо са тук, откъде произхождат, по чия воля са на земята, какво се иска от тях или какво искат те самите? Какво е да си мъж или жена? Едно дете на 3 години няма да се обърне към баща си и да го попита тези неща директно. То още няма думите, няма понятията, с които да мисли по тези въпроси. Но това не значи, че те не го занимават.
Малкото момченце пред витрината несъмнено прави връзката между играчката и спомена за това как е видял истински камион. На нас не ни прави впечатление, но огромната машина, нейният размер, ревът на двигателя и усещането за нейната мощ сигурно са направили дълбоко впечатление на този бъдещ мъж. Той сигурно разбира по свой си начин, че там се крие нещо много важно за него. Нещо, което в младите му очи има общо с това какво е физическата сила, къде са нейните граници и дори - какво е мъжествеността и какво е да си мъж.
Стоейки пред витрината за него тази малка играчка сигурно е изглеждала сякаш притежава отговори на въпроси, които той още не знае как да зададе. Той може просто да посочи и да каже „Искам", защото не знае какво друго да направи. И когато камиончето мълчаливо му е дадено в ръцете, детето не знае какво да го прави. Движи го известно време по земята и накрая го захвърля. Пластмасата няма отговори за него, играчката не му казва нищо.
Ето за какво са родителите - за да чуват децата си и да им говорят.
Това малко момченце няма нужда от играчка, за да се забавлява с нея. Него не го интересува „удоволствието", което ние мислим, че му доставяме с подаръка. Момченцето има нужда от думи, от разговор. Да разкаже как е видял някой истински камион, да каже какво му е направило най-силно впечатление. Родителят от своя страна трябва да му говори, да му обясни какво прави камиона, колко е силен, защо е там, как е бил направен, какви видове камиони има или пък да попита момченцето кое му е най-интересно от камиона.
Когато зад всичко тези неща вече стоят думи и смисъл, детето ще може да си играе като си измисля сценарии и ги разиграва - камиончето ще се движи по земята, ще има някаква функция - например да разнася товари напред-назад. Може да катастрофира, а след това да бъде поправено. Камиончето ще бъде силно и ще блъска по-малките колички или пък ще пострада от други още по-силни от него.
Ние си мислим, че детето „си играе", но всъщност то ще разсъждава чрез играта си.
Онова, което възрастните правим наум, то ще го направи наяве. Чрез метафори в своята игра ще може да пресъздаде неща от собственото си битие или пък да разиграе фантазии относно силата си, способността си да разрушава или пък обратното - относно безсилието си. Чрез играта той ще подрежда света в ума си. Ще има думите, с които да мисли, да пита още и да разбере неща за себе си, за околния свят и за своето място в него.
Децата се радват на играта не защото е „удоволствие", а защото чрез нея разбират света. Те изобщо нямат нужда от играчки - стига да има думите и смисъла, едно дете ще може да си играе пълноценно и с обикновена пръчка или с парче тухла. То няма нужда от цветната пластмаса от витрината на магазина, а от словото на своите родители, което да го въвежда в един свят на смисъл, значения и взаимоотношения, а не просто на картини, цветове и форми.
Всъщност пиша всичко това не за да прокарвам непопулярни теории за ролята на играта в детството. Пиша го защото виждам, че с децата се говори все по-малко и това е ужасна тенденция.
Езиковото изчезва от детството и отстъпва място на сетивното. Приказките са старомодни. Защо да му се чете на детето, когато има екранизации на всички истории? По-добре детето направо да види своя герой наготово нарисуван, отколкото да си го представи наум чрез думите, нали? От екраните на многобройните ‚детски" телевизионни канали струят непрестанно образи и силен звук. Аналогично в играчките има океан от разнообразие и всички са с преекспонирани черти и в ярки цветове, сякаш крайната цел е някаква свръхстимулация на невръстните детските сетива.
Но думи няма. Или ако ги има, те са малко, снизходителни и третират децата като глупаци или като домашни любимци. Но децата съвсем не са глупави, те са смайващо прозорливи и наблюдателни. И имат нужда да говорят и да им се говори. Навлизайки в света, те имат нужда от слово, което да подрежда битието в умовете им, а не просто от форми и образи.
Имам чувството, че не се разговаря защото масово липсва уважение към децата, като към сериозни и разсъждаващи хора. Защото за да разговаряш с някого, да се опитваш да го слушаш и да вникнеш в онова, което той иска да каже, се иска уважение. Едно време думата „чувам" е означавала и „отглеждам, възпитавам".
Все още има места из България, където възрастни хора ще ви кажат - „Чувай си детето!" - тоест - „Гледай го, възпитавай го!". Но все по-малко родители „чуват" децата си и предпочитат да им тикат предмети в ръцете, вместо да говорят с тях.
Преди дни видях друго момченце на същите години и се изпълних с оптимизъм. Вървях си по тротоара и го видях в далечината как вървеше до баща си. Въпреки че бяха на оживена улица, бащата му беше гласувал голямо доверие и го беше оставил да върви свободно до него вместо да го води за ръка. Бях на няколко метра от тях, когато момченцето видя една отводнителна шахта на улицата, точно до тротоара. Беше открадната металната скара и някои съвестен човек беше заврял голям клон от дърво в зейналата дупка, така че да стърчи над нивото на земята и да предупреждава хората да не паднат вътре.
Момченцето беше изумено от всичко това и веднага отиде да го разглежда (че какво по-интересно за едно момченце, от дупка, чиято тапа е махната, а на нейно място стърчи нещо?). То клекна до отворената шахта и започна да я разглежда и да пита. Бащата на свой ред спокойно отиде до него и вместо да се опитва по-бързо да го отведе и да си продължават по пътя, спокойно и търпеливо започна да му обяснява - каква е тази дупка, какво има вътре, защо е отворена, какво е станало с металната скара, защо е опасна дупката, какъв е тоя клон и защо стърчи така. Детето разглеждаше и слушаше с огромен интерес, сякаш попиваше думите като суха гъба.
Пак казвам - тук не става въпрос за психологически теории за детското развитие, нито пък за интерпретации кое какво значи за детето. То, детето, си знае защо едно или друго му е интересно (макар че рядко ще го каже). Важното тук са отношението и подходът на бащата, който знаеше колко важно е да се разговаря. Този баща уважаваше сина си и говореше не на ‚детето", а на мъжа, в който това малко момче ще се превърне един ден.
Жалко е, че подобни случки се виждат все по-рядко. А може би просто на мен така ми се струва. Не знам. Но не ме оставят на мира тези мисли за уважението към децата и към тяхното положение. Всички са се втурнали да обясняват колко е важна любовта към децата и как да ги обичаме, а никой не обелва и дума за уважението. За това, че детето е човек, който заслужава и трябва да бъде чут и да бъде взет насериозно като всеки друг човек.
Защото за да пораснат не само физически, но и духовно, децата имат нужда от родители, които да ги уважават. Да ги уважават и да гледат в тяхното бъдеще, да говорят на личностите, в които тези деца ще се превърнат. Родители, които имат трудности да мислят за преходността на собствения си живот, ще имат трудности и в това да приемат преходността на детството. Няма да приветстват порастването на детето си и ще страдат при неговото отделяне от семейството. Ще се държат с него сякаш е по-малко и по-зависимо отколкото е в действителност и по този начин ще пречат на неговото израстване вместо да му помагат.
Естествено нещата в дълбочина са безкрайно по-сложни, но и целта на текста не е научна. В крайна сметка не знам защо се случва всичко това. Но виждам, че липсата на уважение към децата е масова. Всъщност липсата на уважение е навсякъде, не само между родители и деца. Между колеги, съседи, съпрузи, съграждани, та чак до различни народности и етноси. Не знам доколко всички тези неща са свързани, но ми е все по-трудно да бъда оптимист. Но това вече е друга тема.
П.С.
Едно допълнение по повод вихрещия се дебат за и против играчките с форма на инвалидизирани хора, хора с увреждания и т.н.: Целият дебат е съвсем безмислен и само показва готовността на родители да се измъкнат от отговорността си, като делегират образованието на децата си на парче пластмаса.
Разбира се, че подобни играчки няма да навредят никому, но и никого няма да образоват. Най-добре изхвърлете всичи играчки и започнете да си говорите с децата и да им четете. Те ще разберат.
Валентин Йорданов е клиничен психолог и психотерапевт. Поддържа собствен блог: psy-blog.net
Абе, хора детството продължава всичко на всичко 10-12 години. Ако ме питаш за последните ми десет години все едно не е било. И от детските си години почти нищо съществено вече не помня. Кратък кофти период.